Снимки със затворени очи

за „Снимки на деца” на Владислав Христов (“Арс”, 2010 г.)

      Жанрово „Снимки…”-те са кратки прози, понякога дори едноредни, но позволяващи читателят да чуе във всяка от тях по най-малко една история, без да му е оставена и хипотетична възможност да си избере само една от тях. Препрочитайки книгата, мислех си: в случай, че са я пропуснали, ценителите на виртуозния психографски блик ще открият (рано или по-сетне) тази „заснета материя”, протегната към парадоксите на ‘крайната’ си реалност, и недостъпна /все още или ‘поначало’/ за понятно категоризиране.

Отбелязвам си отново, че поетът и фотографът Владислав Христов не се е изкушил да определи като„поезия” даже свръхкратките си текстове – формално да им навлича доста вече разтегнатата ѝ типологично хлабава дрешка в тази си книга. При все, че в прозодията си мелосът там би могъл да бъде разпознат като чиста проба поезия – и то с повече основания от множество произведени (към днешен ‘момент’) текстове и книги, категоризирани като „поезия”, и – наспорти ‘постмодерното’ размиване на границите между поезия и проза – в етос на все още възможно (може би), по-високо степенуване. 
     Културните препратки в тази проза съставляват непосредствено редове, чиято шарения (вменена и вместена ‘постмодерно’), се вплита наново в конотативните вериги на видяното, произвеждайки нова оптика („Гоген”, „Джони Уокър”, „История за нощницата на лейди Годайва и едно малко коте”, „Пан”, „Писмо до Гленда”…). Широкото ветрило на означенията, многото дъна в смисъла, може да са резултат и от остроумни заигравания на културната памет с „профанното”.

     Заигравания… Които обаче са с много внимателно дозиращ ‘филтър’ и не губят никъде мярата си витална меланхолия („Ушите на Вазов”, „Дон Жуан”, „Адам и Ева”, „Персефона, с която не споря”). Херменевтичният код на загадките (тези, предназначени за читателя) често префункционира като в детско хитруване, за да бъдат те (загадките) просто и – уж – разгатнати. Началният неясен референт, около който израства хрумката за поредната снимка пред-полага ясно фокусиране със смигването в края: намирането на ‘неизвестната’ на самия финал на текста (както е ‘снет’ препарирания Артур или тя, оказала се любимата фланелка на героя)…

Трите части в „Снимки на деца” („Най-кратката нощ”, ”Малки сънища” и „Всички есени”) ползват три различни ‘бленди’ и предзадават различни ‘типове’ текст. Най-контрастно различима е втората, фолклорната – но и „фолклорна” е речено условно… Понеже предложената ни езикова еклектика на диалекти (или дори квазидиалекти) прави един стилизирано архаичен слог…

Слог и поглед, напомнящ съновидение, или онова, което ‘колективната народностна памет’, уж, все още съхранявала като латентно знаене. Знаене, извърнато през рамо към категоризациите на полу-случената-неслучила се ранна модерност). И – не от носталгия по ‘архаиката’, струва ми се, а понеже тъкмо оскъдната като относителен обем втора част от книгата е болезнено отворена и към личния ни възможно /настоящ/ национален и социален прочит (далеч не само в текста на „Вечерня”, където тази отвореност е най-прозрачна)…

    Третата част доотваря още възможност (възможност за търсещия реципиент), във всяка от „Снимки…”-те светът да бъде парадоксално отчетлив и едновременно – неподатлив на мислене и тълкуване. Присъстващото отсъствие там, във всеки свой парасмисъл, може да бъде у-своена ‘женскост’, но не и при-своена ‘чужбина’; или действителност, където всяка заедност е предрешена от носталгиите по „спомена”… поради щото отказва и достъпите до „утеха” (при това ги отказва с цялата си висока и добронамерена причастност към припознатите от профанното око различности и различия)…

Впрочем колкото и да са различни „блендите” в трите части, има нещо константно за цялата книга: всяка от ‘снимките’ (т.е. кратките прози) извиква у читателя впечатление като от попаднала в кадър неочаквана находка. Белязани са, и трите ‘бленди’ (части на книгата), от парадигматичната логика на свръхконцентриращ се /и концентриран/ поглед върху нещата от света – в граничността на: „да бях го снимал със затворени очи” (на финала, озаглавен „Снимка на дете”)…

    Онази ‘логика’, притежаваща иманентни етическо-естетически свойства: опитността на формата с отпечатъка на разбягващите се проекции на духа –.скръбно парадоксално, смеещо се, иронично просветлено…
    Без осветяване. Може би – едно от необходимите условия да се случи магията на една „снимка”.

---------------------------------------------------------

в Public-Republic