Както можеше и да се очаква, приказно-епичното начало е подвеждащо.
Авторът на „Тенекиеният барабан” е предпочел сякаш да се дистанцира, този път, от монументализмите (тези, предписвани от публичния имидж) и да прелисти семейния албум. Фокусът на историите от/за магичната камера, следва, струва ми се, да се търси повече в усилието полифонично да се снеме /на практика – да се ‘реконструира’/ една фамилна анамнеза. Разказът е оставен да ‘изтича’ през гласовете на осемте деца на ‘старейшината’ – на свой ред поостарели също /тук още авторът лукаво е смигнал, констатирайки несъответствието между възрастта на разказвачите и техните езикови ‘навици’/. Всъщност „Старата камера” само условно може да се чете като продължение на автобиографичната книга „Да люспиш лука”...
Послевкусът? За мен най-точно, като че ли, го изразява част от изречение на самия Грас: „...парчета стъкло зад празничната шатра, в която току-що се е танцувало”. Една вездесъща, но ведра отломъчност - в принципите на сюжетиране в смесването на „времената”, в диалозите, прорязани и от остриетата на сленга, и от уж случайно подхвърлените фамилни анекдоти и ‘семейни пароли’ /тях читателят би могъл само да си отбележи, без претенция за задоволително „разбиране”, особено в случай че не е доволно авансово подкован с творческата и личната история на нобеловия лауреат/.
И – всъщност тъкмо „албумният” характер на книгата я прави нелека за преглъщане...
Няма коментари:
Публикуване на коментар