Око за детайл от видимостта; освободеност в обхождането на реминисценциите и културните препратки; заиграване с мита и класическото наследство (тук, с обещаващо всевъзможни семантични изместености в „мит”, „класическо” и „наследство”) – през тъничка ирония в лиризма на несъмнено женствена, човечна обживяност... Обживяност, която е безподобно стилна (вкл. поетически стилово) – в бликовете на асоциациите си (които пък, на свой ред, в своята неочакваност често извикват и усмивка, и примижаване, и тъга)...
Това са все белезите на една действаща ми обичайно примамливо поетика. Няма да примесвам удоволствието от прочита си на „Дизайнерски сняг” с интерпретативни ‘търкулвания’ в корелации „модерно-постмодерно”, „център-периферия”, „сезонно-надсезонно” – тези възможни също ракурси са вкратце обговорени вече, по време на (и около) премиерните събития. Ще предпочета, тук, да приплъзна само един малко по-различен ‘окуляр’: че в лежерността на интонациите си, авторският глас е трайно обаятелно „подвеждащ”, и – може би малцина доловиха и горчивите конотации в херменевтиката на ‘дизайнерстването’ (както Нели Добринова загатна в ефир: ”Дизайнерски сняг, може да бъде всичко, което и не е сняг, всичко, което по някакъв начин ни е докоснало, падайки отгоре”); та – мисля си – съвсем непосилно би било „Дизайнерски сняг” да се чете през профанно емблематични (от мнозина, справедливо презрени) схеми на някакъв ‘лайфстайл’ модел... (ценното е, че забавляващият се в подобна посока ‘интерпретативен опит’ придобива несъмено by-default характер).
Няма коментари:
Публикуване на коментар