Предизвикателствата пред читателя са подсказани още чрез заглавието... Пестеливото движение на ръката, онази рядка способност (малцина автори я имат) с око да приковеш знаците на света и да ги ословесиш, да внушиш силата на думите, които междувпрочем мразиш в клоненето им към обезсмислящо обилие – това са все белези на книгата, и – обяснимо, не друг, а Камидзуро Шибата е цитиран в нейното начало: „Енсо се прави със същото спокойствие, с което ръката гали или отсича човешка глава”.
Символът енсо в японската калиграфия (рисуването на кръг с едно движение, в момента, когато умът е освободен) предполага, тук, възможност за друг поглед – през ключа на „по-различната” естетика – към обичайно тематизирани от евроамериканската традиция, начала... Вероятно и затова, текстовата „материя” във втората книга на Владислав Христов (една поетична материя, убийствено търпеливо отглеждана повече от десет години), бе не без основание видяна, в анонсиращите текстове, някъде по „границата между далечния Север и далечния Изток” (Силвия Чолева). В чувствената топография на „Енсо” обаче, могат да бъдат забелязани и още граници и граничности... Източното възрение е съположено до алиенирано-ироничните напрежения на Запада, до екзотиката на Юга и хладината на Севера – ‘рисуването’ на кръга побира всичко това... Впечатляващият дебют на автора в кратката проза, е последван (очаквано) и от силен поетически – „зрението” на фотографа и хайджина, и тук улавя онова, което привично закърнялото „гледане” не би могло.
В такъв ред на мисли: рядко между две книги се забелязва вътрешно развитие, което да е така странно праволонейно и органически цялостно – въпреки всичките зигзаги, предпоставени вкл. от жанровите детерминанти – каквото е то между кратките прози и поезията на Владислав Христов. Наличието на единен авторски стил е видимо: в парадоксите на новопроизведената ‘оптика’ (най-често посредством високото напрежение между непосредствено видяното и културната препратка, присъстваща в самото заглавие); в насложилите се визии на конкретно и универсално, пресичащи се в далечината и отвореността; в сериозната ирония, населила самотностите на съвременника... Немалко стихове от „Енсо” изглеждат разтърсващо „предсказани” още в „Снимки на деца” (би било интересно сравнително да се проследят активните тематични акценти в двете книги, или дори – културните митологеми, дублирани в някои озаглавявания: „гленда”, „джони уокър” и т.н.); човекът в „Енсо”обаче, е по-магичен, по-хаотичен и по-тайнствен – какъвто комай и му се полага да бъде в една класна поезия. Без утопии и химери, той сам е пространствено, времево и смислово присъствие в низ от интензивно почувствани мигове. Ритъмът на текстовете сякаш е донаелектризиран от преекзистенция, която няма как да се изрази наративно; звученето е отривисто и непоколебимо; прогледите – спонтанни и немилостиво точни.
Изтокът доминира в тази поезия – и далечният и по-близкият – като възможност за отърсване от негативите на урбанизацията. Доминира чрез „онази страшна сила/ с която зародишът пробива/ черупката на ореха”, чрез чистотата и яснотата на школувания от кратките форми изказ, чрез вертикалата на светогледните опори, където – както в сема – „едната ръка сочи небето/ другата земята”... Смисловото богатство на книгата обаче, позволява всякакви ‘маршрути’ на прочит: и леки, и по-тежки или даже интелектуално тегави: през кода на екзотичното и леката игривост на усещанията („понта делгада”, „океаника”, „еквадор”); през митическа препратка („аquarius”, „ева с чадър”, „набъбване на къщите”), през ироничната сурдинка спрямо културен или ерудитски мит („дневната на крузо”, „домът на бернарда алба”, „гленда” и т.н.)...
В импулса да изпълни кръга, гласът в книгата, търси сякаш и своя „център” – може би неслучайно върху корицата (дизайнът е на поета Иво Рафаилов) няма затворен кръг – като че ли всеки от трите цикъла („Острови”, „Бързи влакове” и „Дрешници”), е опит за затваряне на енсо. Финалното стихотворение във всеки от циклите предлага пореден зрителен ъгъл, задавайки нови перспективи за евентуалния препрочит (без разбира се да е задължаващо да следваме предложения „код”) и за локализиране на ‘точката’, където ни е връхлетяло усещането за „сключеност” на началото и края...
