С „пълнокръвието” в погледа към и изживяването на света, в сложната си “простота”, „Жола...” има потенциал да препраща читателското съзнание между раздалечени „стари” и „нови” пластове на културната история. За това вероятно допринасят и позабравените от “съвременната” ни поезия, мелодични “партитури” на стиховата организация – там някъде сякаш артистично отзвучават носталгиите по един друг “отминал” свят, в който провидяното зад беглия пейзаж на “изгубено, прошарено селце”, “усмихнато от слънцето” и “закътано под месеца”, все още може да бъде език на любовта и отношенията с най-близките. Но всъщност книгата обединява сериозното и закачливото, жизнеността и меланхолията, поривността и самовглъбенията на съвременника, а немалко текстове композиционно и смислово се ‘закрепят’ на (само)ироничното преминаване в противоположния мисловно-емоционален регистър.
Често минорната мъдрост е придружена от неудържима виталност, а дръзката шега – от наболяваща усмивка. Споменатият модел е валиден най-вече за лирическите ситуации, в които субектът “вижда” своя Аз отстрани („Жола”, „Възможната любов от автобуса” и др.). Случва се, този “двойник” да е проекция на собствения социален или психологически образ или закачливо-ироничен апостроф на творческото его. Човекът в текстовете на Кирилов се “откъсва” от външния свят най-сигурно чрез изкуството, чрез творенето. И се свързва с него най-сигурно отново чрез изкуството. Елегантната шега и капризното оригиналничене не са му чужди („Смъртна нужда”, „Стандарт”), но те се изричат обезоръжаващо искрено (с доза тих сантимент, хайневска самоирония и чеховска мяра, кулминиращи понякога в неочакван въпрос: „Дали да остана/ или, без да искам, сега да си тръгна” или „Защо не вземеш да се изрусиш във черно?”)... Стиховете звучат съвременно – далеч не само поради “знаковите” фрази на английски, примесени в слога („Смъртна нужда”, „Стандарт”, Sweet dreams, my son!”).
Видимо, лирическият субект живее своя естествен живот, потопен в един доста еклектичен свят на “културните знаци” (характерна илюстрация е “Джаз в Пловдив”, където в един теморален план са поместени джазът, джинът, Марица, Чехов, „Пежо”-то, Икар, испанското “оле”...). А на това само привидно екстатично и като че ли повече “артистично” светоусещане, не са непознати самотността и рефлексиите („Приветливо”, „Как ли? Както”, „Светлосянка”, „Пред огнището”, „Усилие”, „Прозрение”). Не отсъстват от „спектъра” и творби с енигматично звучене („От календара на маите”, „Не, не е тъжен”, „Формула на безкрайността”).
Като тематичен обхват и общо внушение „Жола...” оставя впечатлението за вътрешна хомогенност на структурата си, въпреки че в широките си творчески дирения поетът застъпва диаметрални поетики. Книгата е композирана така, че внушението да разчита на появата, повторенията, отзвучаванията и връщането към постепенно изплуващи в читателското съзнание, теми, както и на множеството им ‘тематични варианти’, разстилащи се в мрежата на ‘цялото’ – като музикални вариации върху основните повтарящи се мотиви. Озаглавяванията също задават особени полета на “домисляне”, а “отварящият” текст (“Жола”) и оригиналното графично решение на финалните “Още три несподелими тишини”, рамкират сполучливо композицията и проследяват значими, вътре в книгата, смислови движения – от многозначителната семантика на скорпиона Жола до ‘обръщането’ на един вече самовглъбил се Аз към “другия” и “другите”.
Силно е и усещането за органичност на художествения свят – в ясна и същевременно сложна мрежа от лирически значения, обвързваща Аза и външния мир, предметното и абстрактното в общ образ на човешкото.
Без съмнение, “Жола и други несподелими тишини” е още една запомняща се книга на издателство „АРС”– с фино намерен баланс на ‘традиционно’ и ‘експериментално’ начало (като ‘разполагане’ на застъпените модели поетика и като структуриране на различните равнища на компонентите в ‘цялото’). И с великолепно намерен финал…
в "Поречия"
