Пътуването след „Четири”

“RES (или палеонтология на поетическото тяло)” на Валентин Дишев


Че обещаното завръщане се е случило и „пътуването продължава”, предугадих - за себе си - узнавайки, че “RES или палеонтология на поетическото тяло/”( Издателство “Изток - Запад”, 2010) е вече факт. Не само заглавието се оказа необичайно и "подвеждащо" – зад стилната корица ме очакваше необичайна (и по „форма”) книга, разгръщаща се като бележник... Защо това е така, щях да разбера от авторския предговор. Знаейки, че Валентин Дишев владее множество и 'разни' поетически езици, казах си, че това е формата, която може да удържи непреднамереността на една прекрасна и ужасяваща еклектика, вкратце определена в „Думи преди” (разбира се, не без доза от усмихнатите артистична небрежност и скрупульозна прецизност, характерни за автора на „Четири”) като... „срутище”. Помислих си, че "бележникът" е най-непосредствено откровеното и точно композиционно решение при такъв 'случай' на виртуозно поетическо полиглотство – тъкмо той бе в състояние да побира особения стилистичен и поетически 'промискуитет', белязал изказите на една литературна генерация; 'промискуитет', който всъщност е мяра лоялност към... поезията; именно – към поезията в нейната тоталност.

Впрочем, скоро можах да се убедя, че „бележникът” е далеч повече от сполучливо „формално” решение... Четейки книгата, в която присъстват множество различни – понякога мислими и като диаметрални – поетики, неизбежно бе да се досетя и за онази печално инерционна „интерпретативна” практика, клоняща към категоризиране на едни стихове като „актуални” спрямо „съвременността” ни (и следователно – по-усъвършенствани), а други – просто като „извадени от нафталина”... Спомних си какво бе споделил поетът: „ако срежем по хоризонтал една планинска верига, нагъната от натиска на земните плочи (като Хималаите), а не родена от вулкан – юрският пласт би се оказал вляво и вдясно на среза, и именно до него – в същата плоскост – ще се окаже и креда” (т.е. наистина едно след друго са се оказали едно до друго). А в контекста на такъв наглед - че "едно след друго" се е оказало "едно до друго", вече не само не означава опит за „оправдаване” на незнаенето как „правилно палеонтологически” следват пластовете, но и – отказва да бъде просто мнемонична игра, в която залогът е да се извърви „обратния път” към „частни случаи” в битието на поетическия телос.
 Очевидно звученето на предговорната теза е не без връзка с един опит за критично вглеждане в модерността, а и в начина, по който тя формира възгледите на ред еволюционистки науки. Не ще е, обаче, никак релевантно и това: в настояването, че едно след друго са се оказали едно до друго, да бъде отново привидяна предъвканата типология на постмодерните "предпочитания" (анархия, вместо йерархия; разсеяност, вместо съсредоточаване; комбинация, вместо селекция и т.н), понеже, както отбелязва поетът: „книгата настоява само и единствено за това: да „мерим" текстовете според собствената им мяра, като живи, тук и сега - като тоталност, вън от която нищо друго няма значение...”.

Ето как „срутището” се оказва колкото непреднамерено, толкова и заредено с потенциал да генерира концептуалност в близко бъдеще. Звученето при отделните текстове „варира” и е „разтегнато”: от „свирепата” о-звученост (но без пръсти, които да сочат или пък да са размахани поучително) на стихове, наситени с множество културни отпратки, и целящи, струва ми се, далеч повече от „миксиране” на сардонически тик-такащи контекстовости – до елегантната самоирония, всевластна и несъмнена, вероятно понеже нейната смекченост не цели съглашателски да уговаря агресивната аура на културните ‘първообрази’. Особеното (само)ироническо остраняване, е отдавна „отработено” от поета – но не за да ни отвежда към „рационален” цинизъм, или пък само към абсолютизъм на етоса. Всъщност тази книга/книги е изумително човешка: от осиротялата на самовзривяващ се език, чезнеща, застиваща в „словесна антиматерия” финална „точка” („.”), след възможния „Панегирик” – до разтоварените от обичайното многословие на впечатлителния поглед, натоварени 'по вертикалата', углъбяващи и вглъбени “погледи” в „бонуса”, „приложен” към книжното тяло на бележника – тъничката „друга” книга...

Нека призная и това: че особено ценя тази „Друга книга”, включваща миниатюрите и двустишния юген, и се радвам, че тя присъства в моя екземпляр (понеже – обяснява авторът в „Думи преди”: „ различните варианти на тази книга са различни книги” , а в един от тях „Другата книга” отсъства). Ценна ми е, не само защото без нея в респектиращия проект, назован “RES (или палеонтология на поетическото тяло)”, би липсвало онова, без което новата книга на Валентин Дишев е мъчно мислима  като следваща книга на този Валентин Дишев, който мнозина читатели познават и обичат... А и – тъй като именно „Другата книга”, струва ми се, е застопорила трудно доловимото в трансформацията между „Четири” и „RES...” – едно преболяно инакозначие, което дреме в просъница, открехвайки нови и нови врати, без да затваря вече отворените в „Четири”. Читателят може да следи внимателно вътрешната логика и всичките му лъкатушения, а може и да се остави на течението...  
  
Но едно е сигурно: че то няма как да бъде обзряно в тези няколко послеписни изречения, нито възможните посоки на пътуването да бъдат – тук и сега – проследени. Пътуване, което продължава – подозирам – вече отвъд литературно избродената позната  хронотопия...