„Платон, прасето и последният буржоа“ предоставя на читателя възможност за поглед от „високия етаж” към панорамата на обещаваща европейска вавилония. Европейското в сборника е видяно като общ код на света, но то е и динамичен пъзел – в „пъзела” са множество имена на познати и непознати автори и книги (често непреведени на български език)... Текстовете на Гяуров са щастливо нелишени от способността да чуваш другия, да разбираш и акумулираш различния му глас в своите тези (освен че е известен публицист, авторът превежда философия, модерна библеистика и политология) – оконтурени единствено посредством хронологията на публикациите, те са своеобразна картография на социокултурността от най-ново време – без профетически напън за предугаждане на ‘развръзки’, но не и без категоричност в диагностицирането на процеси – понякога в „горещите точки”, а понякога встрани от текущите дискусии.
Окото тук няма да се натъкне на полусподелени разочарования или отронени наивистични надежди, есеизмът е белязан от специфичен отказ от реторика, резкостта на описанията и оценките е смекчена през широката ерудитска бленда: „Всичко, което се нарича европейска култура, възниква между Висла, Адриатика и Гуадалкивир. Ако приемем, че по времето на Перикъл Гърция се е намирала в Европа, то днес тя не се намира вече там”... Апропо, Европа „през” студия на Майер или през съпоставки с визиите на Хегел, може да бъде „навсякъде; също и в Андите, в Колумбия – родината на Николас Гомес Давила”... Тази игра на визиите в книгата обаче не е елементарна стратегия на културен „внос”, понеже оперира с констелации, които не настояват непременно да уловят българското в мрежите си. Гяуров ‘превежда’ Европа, без да я сговаря, без да търси мостове, които непременно продуктивно да съполагат Алеко и Г. Господинов с Платон или с вкуса на глобалното вино. Понякога чисто описателният интерес към културпесимизма у „другия наблюдател”, съзира игрива меланхолия в цитираните диагнози. Отскачащите едни от други размишления, връзките/преходите между тях, фрагментаризират текста привидно припряно и естетски разсеяно, но вглеждайки се в композирането им, откриваш, че никак не са случайни – има в тях и последователност, и устойчивост. С импровизационна лекота в четирите части са огледани различни аспекти на впечатляващо разгръщаща се културологична картина, и впрочем единствено четвъртата част не се затваря с афоризми... Тезите на един великолепен стилист сондират цивилизационни ядра и времеви пластове на „минало” и „настояще”, при това, в светлината на ясно дефинираната от автора „тиха носталгия по залязващата книжна култура”. „Триумфът на „дискурса” е поражението на творческото”, а „четенето на книги е от полза само за онзи, който е наясно, че това е самоцелно занимание”... Погледнато в тази перспектива, едва ли е случайно взирането във фигурата на „реакционера” Гомес Давила и „че темите, въпросите и съмненията” му „са онези на европейската философска традиция” – и тук „меандрите на мисълта” прекосяват пространство, разпознаваемо от Гяуров като автентично духовно.
В широк критичен дискурс между Платон и прасето, както метатекстово настоява заглавието (и както е в едноименния очерк за дневниците на Шандор Мараи), етико-онтологичният подход към темите позволява да бъдат обгледани 1968 и „революцията на хедонизма”, „прекрасният нов свят на дигиталните аборигени” (както са наречени от публициста Ширмахер поколенията, закърмени с новите технологии), „магическият реализъм като начин на живот” или „думи от кладенеца в стила на Бернардо Суареш”; дори бликове на импровизация по мотиви от кореспонденцията между Набоков и Едмънд Уилсън, в една разгърната археология на творческите им контакти („Истинският живот на арлекините”)... Маркери, които „правят” физиономията, чара на на тези очерци, размисли, афоризми, рецензии за книги обаче, са ненатрапчивото отношение към материята и модулациите на авторовата логика – един своеобразен корелатив на ‘имперсоналното’звучене...
Няма коментари:
Публикуване на коментар