Баркод. Кристина Тот. Ерго, 2012
Петнадесетте истории в „Баркод” на Кристина Тот имат заглавия, имат и заскобени подзаглавия и във всяко от тях присъства думата „линия”. Баркодът (знак на потребителския „рай”, спорадично сподобяващ от Запад унгарското ежедневие от седемдесетте години на ХХ век) не изчерпва интенцията с формообразуването на рефлекси и комплекси у генерациите деца по времето на Кадар, нито е плитка препратка към статистиките на източноевропейското „днес”. Търсейки „кода” на ежедневното, изписвайки задънената си мравешката карта, думите запълват разломите в сюжетите: „Защото знаеше, че историите нямат край, само спират, проточват се като скрити болести (...), избуяват, пробождат другаде, на друго място; и болката се предава от човек на човек с поколения, в такива случаи той наистина може да назове самата болест, да лекува подновеното заболяване, но какво да стори със странстващите истории – както тази жена с нейната история, какво да прави с нея?”. Връстните жени, разказващи от първо лице в книгата, често са деривати на малкото (младото) момиче и разчитат бившия „себе си”. Нишките на събитийността са в тотална едновременност на минало и настояще, тук и там, тогава и сега, но всякога са „на фокус” – пластични са и видими. Разчитането им изисква като концептуално предусловие специфичен ракурс – както го изискват издължените криви букви в „тайния шифър” на ученичката от 80-те: „Често пишех тайни послания в долната част на страниците. Издължавах буквите, направо заприличваха на пръчици и написаната дума наподобяваше поредица от ивици. А когато удебелявах стъбълцата на буквите, тайният надпис се превръщаше в баркод: за да го разчетеш, трябваше да го гледаш от друг ъгъл.” ...В тази наративност линиите разделят и свързват – линии тук са пътищата, реките, държавните граници на картите, транспортните маршрути, комуникационните канали между местата и хората; „линии” са границите между страни и народи, между дете и възрастен, жена и мъж, живот и смърт, дух и тяло... Семиозата чрез паратекста сама по себе си е контрапункт на четенето на „Баркод” като просто книга на личния опит, макар ‘барът’ да предвижда и ‘личен опис’: линията може да бъде „челна линия” или „бикини линия” (в търсене на ‘линията’ на живота отвъд закачките с хиромантията), може да е белег от цезарово сечение по женския или загадъчни и необясними белези по мъжкия корем. Но – тя (линията) може да е и „гранична”: някога „ръководна”, понякога „кръвна”, по-често „пътна” и все таки –„разломна”. В щадящото си размиване обаче ‘линиите’ тук са „реене над гласове и диалози, тунел от фина батиста, разтърсване нагоре-надолу по стените на шишенцето, пълноводна река съм, станах река, няма море, в което да се влея”... Наративността се възползва от формалните възможности да насочи смисловите ‘утечки’ към семантичния възел на подзаглавията и не е изключено похватът да е дразнещ според противниците на концептуалността, но в лекотата на меланхолното си остроумие повествованието на Тот все така без притеснение и непосредствено очароващо (някак сякаш отвъд волята на автора) редува понякога странни, а понякога зловещо познати или даже гротескни гледки със сигнификации, сводими в края на краищата до единия страх: „…ненавиждах, че има тела и има смърт, и че смъртта говори чрез телата”. Нижат се едри символи на смърт и осакатеност, съпътствани от неизбежния мирис на спарено: безног бездомник, намерил пристан в контейнера за смет, разлиства стари броеве на „Плейбой”; баща хвърля куклата на дъщеря си в огъня на камината, понеже семейството се мести и трябва да се вземе „само най-важното”; жаби с ‘ампутирани’ (за да бъдат сготвени и изядени) бутчета тръгват „в една посока (...) сякаш се опитваха да стигнат отсрещната страна на прашния път, може би ги привличаше влажният полъх от някакъв жабешки рай, обещаващ им избавление...” ... В една все по-опразваща се от смисленост „карта”, законoмерното в тъканта на света често изглежда като набор от останките на човешки ориентири между: „тялото, принадлежащо на името ми, продължаваше да мълчи...”, и: „чуждият мой глас изрече: Аз бях.” ... През палаво намигащите интелектуалните игри на предложения ни концептивен ключ обаче, семантичната мрежа от сплетени асоциативни полета изглежда необозрима. В тази именно „паяжина” от преливащи едни в други гласове и форми от различни темпорални пластове – между непрозрачността и прозрението – е удържана тъканта на света в книгата...
Няма коментари:
Публикуване на коментар