НА ГРАНИЦАТА С ТИШИНАТА

ИЛИ ЮГЕН КАТО ЖАНР

Когато неотдавна Валентин Дишев представи предизвикателството на една нова жанрова форма, потърсила ‘отдалечени’ естетически опори в принципа „юген”, едва ли бихме се обзаложили, че само за два месеца в интернет-пространството ще се появят над 300, повече или по-малко художествено сполучливи двустишия, съобразени с ‘формалното изискване’ (само два стиха – всеки с по две пълнозначни лексикални единици).


И както се полага на днешното ни забързано и сгъстено литературно живеене – паралелно със спонтанните жанрообразуващи процеси, започнаха опитите за осмисляне и дефиниране на случващото се.

Ведно с историята на началния импулс, ‘отговорен’ за появата на първите двустишия, поетът вече е споделял и видяното през погледа на теоретика. Няма да описвам подробно – и дописвам, сега и тук – тръпката и ‘зигзаг’-ите на едно неприключило теоретическо дирене (принос към което имат също Георги Милев и Тереза Тончева). Само подчертавам: на този етап е ясно, че изкушените да вкусят „юген” не осъмнаха в незавидното положение на ‘лотофаги’, не се оказаха ‘непрозрачни’ за читателя (който, подразбира се, е европеец) и не се озоваха в клопката на някоя ‘нова’ деперсонализирана естетика (опасенията – в упоменатите посоки, биха били несъстоятелни и необосновими фактически)... Предизвикателството „юген” се оказа живо (във всеки от смислите), и – както забелязахме – съвсем несводимо до традиционното съдържание на понятия като "европейско" или "японско". Понеже е немислимо то да се обвързва с източните стремления към "нирвана" или въобще с ‘източния’ поглед към света... Но и защото долавяме, че е надживяващо и надмогващо хроничните 'болести' на европейската естетика, каквито са игрите с простото отражение на една сякаш 'взривена' емпирия, или ‘сглобяването’ на поизносени художествени модели на ‘действителност’ в състояние на разпад (разпад на "телесно" и "духовно", на образи и причинно-следствени връзки, при което един привидно деперсонализиран „аз” натрапливо демонстрира загубата на интерес към усещането за своята, и на света, цялост...).

И не на последно място, „юген” се оказва предизвикателство, понеже съзираме, че обилието и глъбините в значенията, генерирани от инак минималистичната му (на границата с тишината) образност, са като бързо завъртяна факла (за погледа, тя е непрекъсната линия, и не можеш да кажеш в кой момент в коя точка от тази линия се намира факлата) – ‘посланието’ немирно отказва да застине в строго определена точка; нескончаемото "изместване" при ‘ротацията’ на потенциалните смисли, сякаш образува 'екран', отразяващ всеки опит за еднозначна интерпретация. А най-забавното е, че ‘факлата’ си е факла от ‘този свят’ (от онези, които бихме могли да видим как горят и си знаем, че парят)...

Премигвайки несигурно, все таки интерпретаторът съглежда, че в тези двустишия, ‘буквалните’ и ‘символните’ значения проработват едновременно – и, в своята тоталност, поразяват четящия така бързо, щото той не се наема да разграничава ‘буквално’ от ‘символно’ – просто образът е това, което е. Тук, може би се крие и причината двустишията да постигат преживяването на напрегнатост в покоя и застиналост в движението. Както отбелязва Валентин Дишев: „...обичайно единият стих(...) загатва контурите по хоризонтала на погледа (...), препращайки към ясно различими реалии от света наоколо”. Другият стих „издига ‘вертикал’ и е трансцендиране – като пляскането с ръце в онази позната детска игра, в която то е знак да замръзнеш на място (...); а понеже това замръзване е невъзможно - равновесието е нарушено - напрежението от инстинктивния опит да се задържиш на крака, изтласква съзнанието на читателя към ново и необичайно преживяване”. И още – движението, дори когато е падане, „не е просто падане: отворило се е друго пространство, ти не си вече същият – а в мига преди, те е споходило усещането за "другост" - на теб самия и света около и в теб."...

Забележимо е, че ‘зримото’ (или ‘озрименото’) в двустишията, не е сведено до подредени на една плоскост отражения на реалии от вещния свят – но и не прозвучава чисто ‘имагинерно’; образните ‘конструкции’ не са безпроблемно "разложими" на буквално и преносно (в основата им не стои елементарен троп, ‘оковаващ’ преживяването в "клопката на миметическото")... И – тук вече – на интерпретатора не му остава друго, освен да приеме някак, привидния парадокс: усещането едновременно и за "тайнственост", и за "прозрачност" на внушенията...

Колкото до „аз”-а, той присъства в „юген”, но ‘загадъчните’ му проявления не се вписват в кръга на ранномодерния "аз-центризъм", на авангардистката "деперсонализация", или на постмодерните 'екс-центризми' – 'тук' е, и е в състояние на тоталност – ненатрапчиво проявен и устремен към целостта.

В това си състояние на 'второ внимание' (а не просто на "рефлексия"), той („аз”-ът) не преекспонира себе си, разпадите или драматизмите на своята екзистенция – словото го е уловило в мига, когато се отделя над тях. Когато се отваря "другото"... Там – на тънката граница, позволила на ‘формата’ не да се ‘стяга’ или ограничава преднамерено, а да се ‘топи’ – освобождавайки се от всяко вербално излишество...

* Текстът е публикуван за първи път в Тримесечник за литература “ГЛОСИ”, брой 2 (4), година II 

* В  E-Lit