Светият демон и доктор Фаустус*

„Светият демон”. Петер Били. Ерго, 2012

        Оксиморонността и характерният конотативен ореол на заглавието биха могли да отвеждат към възможни интенционални нагласи за среща с „фаустовски” или с пародийно диаболистичен сюжет, към далечни алюзии с „Доктор Фаустус” или даже с Брюсовия „Огнен ангел”, но текстът на Петер Били е една от онези подвеждащи книги, които не пестят на читателя ефектите на излъганото очакване.
Книгата, сочена от мнозина като значим съвременен принос към най-новата словашка литература, има вече своето издание на български език. Иначе, мултипликацията на екзистенциалните концепции в романа на Били, щрихирани преднамерено нехайно (вероятно и поради предпоставеното опасение, че апроксимирането би било неизбежно при по-остро очертаване на концептуална решетка), ясно указват интелектуалния си свод, вкл. чрез епиграфите (Кундера, Моравия, Кортасар)... Сюжетът представя съвсем млад герой, който напускайки италианския манастир, където е пребивавал, се озовава в Испания чрез фиктивна женитба – oще с първите страници впечатлява контрастът между евентуалното му априори духовно определяне и профанността на преживелиците в глобализиращия се свят, както и това, че разказването клони към социопсихологизиране на сексуалните взаимоотношения. В осцилациите на „религиозното” и „светското” като тематични начала, второто забележимо доминира, въпреки усещането за достоверна атмосфера и познаване на привидно затворената манастирска среда в днешната Южна Европа. 

Католическото е не толкова модалност, колкото сегмент от фона на разказването, героят мимоходом подчертава както безразличието си към религията, така и отсъствието на етическа призма в мисленето си: „Повече ме занимаваше съдраната обувка на Разколников, отколкото дали ако Бог е мъртъв, всичко щеше да е позволено”. Рефлексиите му определено нямат допирателна с изповедността на един каещ се Петър: „флиртувам с Бог, но не мога да се самоотрека заради него”.

Впрочем Азът в този роман е конституиран като “възможен” човек на Духа, който обаче е престанал да се себеизживява като такъв, ако и да са факт бегло упоменатите в текста успешни авторски книги на родния му език: „Имах нужда от литературата, защото действителността не заслужаваше внимание” – простодушно признава той – и разбира се, биха могли тук да се задълбаят проблеми, свързани със съвременния статут на книгата и на пишещия, но Азът отново предпочита да остане при семплото изложение на фактите.

Повече от очевидно е, че и при бързо засищащата се своя интелигентност, аз-повествуващият не се оказва далечна съвременна сянка на титанично разочарован богослов, а и фиктивната съпруга Кармен (и при наличието на подвеждащата фабулна завръзка) не е демонично ексцентрична брюсовска героиня, а удобен „ангел-хранител”, който в причудлив приятелски, „братско-сестрински” формат подсигурява ‘икономически’, най-вече, съществуванието на мигранта. Тук очевидно е компрометирано модернисткото клише за „строгата одухотвореност”, оказала се гола и непосредствена пред физиологичния нагон – възможността духът и инстинктът да се взимопроникват или поне „помиряват” априори сякаш е обявена за дискредитирана и нарочена за „утопия”. Практически, у героите и героините на Били, и духът, и инстинктът са така прикрито автоиронично сочещи в собствената си немощ и безволевост (в сравнение с тези у един Леверкюн или една Рената – ако се върнем към упоменатите по-горе хоризонти на излъганото очакване), че сякаш целят да бъде отказан и катартичният горчиво-смъдящ послевкус от възможните им по-различни прочити.

Фактически, Били описва свят, изморен и от религиозността, и от еротиката. А и в някакъв смисъл, дори тайният промискуитет на живота в манастира е чужд на хронотопните еротически развеселености, присъщи на литературния му архетип. Затова и след веригата ‘сензорно’ наситени сексуални опитности, младият човек индифирентно си задава въпроса: ‘Ще ми хареса ли изобщо смехотворното поклащане върху чуждото тяло? Няма ли да измъча сам себе си?”. Инерционно сговорилият се да играе „последния романтик в Испания” по-сетне вкратце констатира: „С момичетата винаги ме бяха свързвали само безразличие, секс, приятелство, пренебрежение или ненавист, но не и любов” и докато спомените му се утаяват във вкаменелите форми на предисторията си, героят изрежда морфологични моменти от еротичната „ембриология” на Аза си.

            В авантюристичното странстване на егоцентризмите си, персонажите на Били се сближават мимолетно единствено посредством „вакуума” в себе си – в онтос извън влюбеността, извън „душата”. Дискурсивността обаче хладнокръвно руши и модела на еротологиите относно чисто телесната същност на любовта – никакъв континуум между „профанната” и „божествената” любов не се привижда на мигриралия централноевропеец, серията му от еротични преживелици не е ‘регламентирано’ домогване до трафаретите на религиозното, както го разбира, примерно, източният мистицизъм – вероятно понеже ‘светият демон’ на самонаблюдението и самоопознаването предварително е бламирал всяка спонтанност: „Ето че положението на синхронно коленичилите ни тела внезапно се доближи до мистиката на молещата се пред олтара Тереза Авилска. Екстазът, който изживяхме – също”...

Иронийно изживяна всред територията на пасивномизогинични клишета, сексуалността не може да бъде трансцендентно умиротворение.

По протежение на текста Петер/Педро/Педрито лаконично и с непресторена откритост поднася както сексуалните, така и икономическите си мотивации: „За мен важното беше да получа разрешително за работа чрез брак. Но за какво и беше всичко това на Кармен?” – отбелязва, без впрочем да скрива пренебрежението си към всякакъв труд, а бързината на събитията се оказва „пропорционална” на тяхната „непонятност”..

Всъщност говорещият в текста не се и опитва подробно да описва или изчерпателно да обяснява преживелиците и рефлексиите си. Колкото повече взаимоотношенията му се прокарват през зевовете в комуникацията, под покривалата на конвенционалните употреби на езика, толкова по-непоятни и илюзорни изглеждат. В сюжета, клонящ към абсурд с играта на годеничество и съпружество (завършила с естествено недообясненото и иронийно ‘необяснимо’ бягство на Кармен и нейната ‘епилогово’ упомената случайна смърт при автомобилна катастрофа) се провижда като че ли и сардонична усмивка спрямо мита за Адам и Ева преди и след грехопадението (или просто един дискретно пародиран модел на невинността от античните любовни романи, в които героите не познават думата „любов”)... Обаче многозначителностите на мотива за девствеността са също само фрагментарно констатирани: инфантилността на скучаещият Аз е донякъде изиграна; сексуалната индифирентност – имитирана, а аскезата му – измислица. Педрито непрекъснато ‘прекроява’ разказите за миналото си: Винаги обичах да крия, че съм монах, при това успешно се преструвах, че съм девствен. Тъй че всички свикнаха с това. (...)В лъжите ми имаше повече откровеност, отколкото в който и да е предумишлен опит за честност”. Изтънява границата между фикция и реалност, а серийните делюзии създават възможни паралелни светове: „...възприемам себе си като множество от образи в огледалата, произволно окачени в няколко потайни кътчета на моето аз”.

Бидейки сам безмилостен хроникьор и на двойствения си живот, героят се превъплъщава ту „в приятно отегчен ангел”, ту в  „целомъдрен бохем”. И в крайна сметка – във фабулната развръзка узнаваме, че поетът най-сетне сключва трудов договор като ... фотомодел (при това не ни е спестено съмнението му, че е „прекалено ексцентричен за толкова сериозна работа, каквато е да фръцкаш задник на модния подиум”) – „профанното” и „телесното” празнуват пировата си победа.

В такъв един лабиринт от грешки, в който лъжата често се оказва истина, а истината – лъжа, се привижда също и матрицата на плутовските сюжети с “премеждията по пътя”, но мигрантската тема скицира силуета на едно по-специфично „бездомничество”. След лъжливата женитба, героят практически разпознава ситуираността си като поредно ‘попадане’ в общество от традиционен тип, в което страхът от предразсъдъка е все така глокално мощен и елегантно пренебрегван фактор.  Значимостта на административно-бюрократичния механизъм като евентуален значим аспект, определящ съдбата на мигранта, систематично е отмествана от внушенията на текста, но пък в епизода с побоя, аз-повествуващият не пропуска да посочи избирателния характер на репресивното действие: „местните радикалисти са ме сбъркали с американец”; и тутакси добавя: „Но знаех, че на тях, за разлика от мен, да влачат съществуванието си им помага предразсъдъкът, че за всичко има ясна причина и още по-ясна цел.”

Така – без излази в трансцендирането – ‘демоничното’ в заглавието се свързва отново с кризата на смисъла и – провокативно подменяйки Смисъла, придава му предписаните измерения на една вече стерилна (включително чрез семплия си слог), късна диагноза на десакрализациите...

 -------------------------------------------------------------------------------------------------
Първата публикация на текста е в "Литературен вестник", 2012/ брой 24 (20-26.06.2012, год. 21).