За „Непорочните самоубийства”

       По предварителни очаквания стоеше въпросът: къде ли в тази книга е компромисът между литературна глъбина и комерсиалност (като за каквито ставаше дума в немалко от анонсиращите текстовете из мрежата), и – признавам си: имах опасения да не би „Непорочните самоубийства” да се окаже някакво актуално четиво, посветено на 'ада на домашната каторга' и 'родителската вина', или пък – поредното психологизиращо упражнение на тема "суицидност"... Но асоциациите за кинематографизъм (не съм видяла още филма на С. Копола) и ретро привкусът (времето на действието е поставено в 70-те г. на ХХ в.) бързо задържаха вниманието ми.
            Оказа се нелоша книга, с плътен повествователен въздух, създаващ осезаемо усещане за вещност на изобразения свят – книга за тоталната отчужденост и смъртта като граница-изход (повече в екзистенциалистка, отколкото в някаква комерсиално активна интенционалност), с дълбок скептицизъм въобще към способността на дехуманизирания социум да произвежда смисъл – с акцент върху безсмислието на съществуванията, затворени в рамката му... (в края на краищата, всички искат да спасят момичетата и никой не го прави, а смъртта им е предизвестена още с началото на повествованието – то гравитира около нея с рефренна настойчивост).
            Опростеният слог, детайлно острите спомени на разказващите поостарели момчета, "ние-разказът" – сякаш още подсилват усещането за доминантата на книгата: отказът да се приеме безсмислието, такова каквото е. В тази връзка, и сравненията със „Спасителят в ръжта” са обясними, ако и да не са дотам оправдани.