През зева в личните хоризонти

„В процепа на хоризонта”. Палми Ранчев. ИК „Ерго”, С., 2011

Поезията в книгата получава  „сюжетите” си непосредствено от наблюдаването на това, което навично определяме като „живот” и „реалност”. Героят на Ранчев перманентно си задава въпроси (казвам – „сюжети” и „герой” – понеже в структурирането на текстовете често се провижда мозайката на една „фабулност”, колкото непосредствено случена в естествен низ от интелигентно прочувствани мигове,  толкова и жанрово колебаеща се) – паметта тук се самоопределя не като „чекмедже”, а като „надвиснало небе, и „...играещо със всеки/ срещнат куче”.

Впрочем опитите за самопознание през конотациите на кучето са рефренни за книгата („Кучешка любов”, „Куче”, „Появяване”, „Лай” и т.н.)... Понасящ (съсредоточен в) единичното преживяване, обаче и пространствено времево и смислово обърнат към Другия, човекът тук, изговаря екзистенцията в стихове, „песни, речитативи и възклицания” – доловените нюанси в нейния ‘цвят’ често се движат: от „черно”, през „по-черно” до „истински черно”, и при това – гледащото око не е склонно да се лишава от сугестията на взирането в детайла: „интересен ми е/ лист, листа, вейка тъничка, дори/ и профилът на ствола”...

Тази поезия мъчно би се побрала в опити за дефиниране (почти както е недефинируема полуусмивката на бездомницата) – в тоталната си мимолетност, анонимните образи по страниците на книгата са сякаш заснети пътьом, а поантите са смущаващо внезапни:  „...виждам на лицето и същата полуусмивка./ И отново се опитвам да разбера какво ли/ наистина изразява. Какво искам да изразява?”...

Привидяната „реалност” в „Разстояния” е толкова реална, колкото може да бъде „без да означава друго”, а при все това означава онова Другото (за което ‘от приличие’ и евфемистично вече почти не се говори); то (Другото) понякога съвсем ‘в прав текст’ е наречено дух. Характерът на поетичното – през „процепа на хоризонта” – нито се стреми да го определя, нито се плаши да го назове, а все таки продължава да го означава: „...повторилото се прозвънване./Не от метал, а пак от дух. И вече от очакване.”...

И вглежданията в ‘перспективата’ – по протежение на текстовете (не само в цикъла „Художествена галерия”) – с всичката си осъзнатост спрямо изменението на мащаба и яснотата на формите в една отразена видимост, не полягат до делничната страна на езика откъм ниски поетични имитации на света: ”Избледняват улици,/ стълбища, къщи, огради./ Остават белезникава / мъгла и анонимни силуети. / Ако затичам към тях – / по-ясно ли ще ги виждам? / Отдалеча ли се повече – / ще изчезнат ли напълно?”...
           Пътувайки привидно почти като камера – през улиците на света, покрай смрадливите му кафенета – погледът в тези стихове е урок по неподправеност, но и гледане към „бялото и синьото/ в небето”. Диагнозите на човешкостта не са спестени в циклите „Заедно с неродените” и „Ако сме благородни елени”; но в цялост съзерцавана, „пустотата” не е „онази източната,/ която времето пълни със смисъл”, а „тукашна”, нестигаща опорите на „дъното”;  и пак – в суховея на изреченото си, в тази книга тя (пустотата) е далеч повече от ‘правдоподобие’: автентичност и свобода, доминираща над самотността...