Светът в книгата на Дюкерс в известен смисъл е приятно еклектичен – като многоцветен мехур, мимолетен и поразяващ най-вече с умението да се взреш в случки, които при евентуална трезвителна дистанция – в непосредността и правдоподобието на случването/разказването си – биха зазвучали, може би даже „ужасяващо”. Лишена обаче и от сладникава сантименталност, и от предизвикателни постмодерни пози, и белязана от финеса на разказваческия стил, „пъстротата” на темите и героите в сборника „Кафене Бразилия” е ненатрапчива – вероятно донякъде симетрична на космополитизма в личностния опит на немската писателка.
Персонажите в повечето разкази са млади хора - понякога деца - в безпомощността на своенравието си, пристъпващи мярата за нормалност. Вглежданията в ‘незрелостта’ и в 'инфантилността' се забавляват (и в този случай без уговорки) с класическите възприятия и на ‘еротичното’, и на ‘трагичното’, но иронията не остроумничи. По-тънка е, без да преследва особени ефекти и като общо внушение се оказва по-ефикасна... В някакъв смисъл иронията е иманентна природа на тези разкази. Психологически, всеки от героите е "специален случай", без неговата „специалност” да се извежда ‘пред скоба’ – Дюкерс не привилегирова психологическото знаене. Отношението към трагичното в събитийностите също само изглежда брутално инфантилно в безгрижието на секвенциите си – трогателно в своята непосредственост, то често е видяно през непатетичната перфидност на детето.
За отбелязване е, че пола на аз-повествуващите герои няма особено отношение към качествата на разказваното и на ефектите му, и все пак – най-въздействащи са разказите в трето лице. Погледът на Дюкерс е 'екс-центриране', чуждо на пиета към меланхолост и доста сангвинично обърнато навън. Точното око на наблюдателя тук е достатъчно, за да стане добър разказ и от някоя случайна история. Наративите текат прозрачно, обаче с великолепно усещане за детайла – дифузно и експресивно, а същевременно без “разсеяно” възприемане – с безпогрешни линии, изчистени от прекомерна тяга към формализъм.
Своеобразен ключ към четенето на сборника е открито сардоничния заряд на финалния антиутопичен наратив, където на едно отказало се от
"устата" и
"ръцете" си, човечество, все таки е оставен
"език"... Финалното изречение на героя от “Lux aeterna”, на свой ред може да ословеси и послевкуса след прочита:
„това са думи, остри като кристал, движещи се като светлина в мъглата, не съм забравил наименованието, но нали не бива всичко да се изрича на глас”...
Няма коментари:
Публикуване на коментар