И прозърта светлината

„Такава гъста светлина”. Таня Кольовска. Ерго, С, 2012

Макар да е взряна в ‘партитурата’ на теми, обичайно изпълнявани от литературната традиция в минорни гами (екзистенциалната яма, отделяща ни от Другия, прискръбната несъстоятелност на пасивното вчувстване и съ-чувстване, парадоксите в любовта, самотността, човешката крайност), в поезията на Кольовска има намигване и тъгата в нея е витална. Антологичността на словото в книгата ("Неуловима светлина", "Състрадание на птица", "Дъното на шапката", „Нататъка опитайте сами”, „Още стихотворения”) е опазило една естествена като дишане калокагатия – своеобразен аристократизъм на духовността... Тук светлината непреувеличено е наречена „гъста”.
 Пестеливото, поразително умно изящество, без сянка от пошло ексхибициониран сантимент, не доизхабява смисъла със словесни злоупотреби... Реалиите в текстовете – етерно абстрактни, а конкретни и ведри – само изглеждат ‘предметни’: „...Успокой се, ще те преведа, / няма да се спънеш на завоя, / който счупи стръмното дърво, / но запази правата му сянка.”/ „Есента с немигащо око./ Донякъде.”... 

През причудливите форми, по границите, но не и „отвъд” границите на премълчаното се провижда сакралното в обикновеното и делничното. Впрочем с голия си изискан рисунък, стиховете на Таня Кольовска някак знаят най-късия енигматичен път и до емоционалното, и до мисловното възприятие – концентриран, честен израз на внимателно дозирани емоция и мисъл: „Ако наблюдаваш  дълго / нечия смърт, / започваш да я имитираш. / И тогава животът / се чуди / какво да те прави.”

Разрезите на поетичния проглед са спонтанни, своеобразни, често изненадващи, но хирургически точни: „Спокойно влязъл, / няма да помръдне, / за да нахрани гладното ти куче. / Изтръпнал сам от свойта неуместност, / ще си отиде с взлом.”

Акордите на човешкото вървят с мъдростта на посветения, с усещането за скрито познание на битието под един тих свод на личната памет: ”Първо – / някой ще разкаже./ После – ще го преживееш, / за да разбереш – / не е това.”; ритъмът и звуковата синестезия в книгата – непреднамерени, а толкова изящни – съумяват да ‘изправят’ погледа пред усъмняванията и пред човешкото себепостигане.

            Една книга за читатели, все още неоглушали от прекомерието на поетически актуалните маразматични патетики... Книга, в естетическа посока, целебна впрочем и по отношение на литературната ни традиция – посока търсеща продълженията си...