Дълго писана (пренаписвана на два пъти на унгарски език от 90-те години насам и вече преведена на множество европейски езици), „Развалината” на унгарския писател Ендре Кукорели предлага многопластов и високорефлексивен текст... В заредените си с драматизъм смислови регистри (впрочем забележимо стараещи се сякаш да самоотрекат драматизма си), тревожните дилеми на Кукорели са зададени с рядка откритост.
Вглъбената, излъчваща ранимост атмосфера на личните равносметки, съчетана с елементите на нонфикшъна, скицира облика на половин век тоталитаризъм. Влизайки в удължени ретроспекции, историкът се вглежда както в идеята, привиждана до неотдавна като светогледна опора за формацията на човешкото бъдеще и бъдене, така и в практиките на диктатурата, съпровождаща идеята. Назовавайки „съветскосъюзия” самата атмосфера, доминирала битието на страната, Кукорели не се смущава да пита... Пита, най-вече, какво практически се случи с духовността на човека. Отговорите не всякога са еднозначни...
Без да е памфлет, текстът не е чужд на определена реторична есеистичност. Саркастични потпури от тоталитарното ежедневие се редуват с визии за трагичните взаимни обусловености между теория и практика на историческия експеримент; не са спестени нито взиранията в детайлите на ужаса, нито интелектуалните рефлексии: „Говореше се, че ги погребвали с лицето надолу. Не вярвам. Би било прекалено сатанинско, някак си мрачно романтично, с лицето надолу, онези не могат да измислят такова нещо. Очевидно са бутали в трапа мъртвите, увитите в насмолен картон трупове, готово, кой ще ти гледа дали са с лицето нагоре или надолу!? Просто са смятали, че ще си останат така, че никой никога няма да разбере нищо”...
32-те части са фрагменти от живота на човека и страната, всяка част има мото, резонансно отехтяващо и в текстовата тъкан с вплетени поетични и есеистично-философски цитати. Рефренно припомняйки на читателя отегчението си от всякакви идеологии, от позицията на оцелелия, говорещият се самополага, в известен смисъл и извън детерминантите на произхода си, и над идеологичното. Книгата контекстуално кореспондира с теми, каквито са личностните идентификации със системата, „краят на историята” и привидяната ‘вечност’ на статуквото в стремежите към „окончателност” на една доктрина – и в този смисъл също е ценен опит да документира унгарското световъзприемане от периода, а и да подложи на дисекция някои практики на източноевропейската модерност...
Няма коментари:
Публикуване на коментар