Белетристичното у
Йорданка Белева е израз най-напред сякаш на способността да „чуваш” света в
неговите недоизречености, пестеливо да разкажеш смиреното обичане. Това умение
ясно проличава в случаите, когато проблематиката на съответния наратив би могла
да се разпознае като жанрово заредена с потенциалите на драматичен епизъм („Узряване на снимката”, „Амина”, „Пазачът на меджета” и др.)... Тринайсетте разказа в „Надморската височина на любовта” обаче, не толкова дирят „пластичност на изобразеното”, колкото
своеобразен „аудио” ефект в мяра на деликатен, недраматичен катарзис.
Обърнатата „назад” визия към родното, отвъд „празното място” на превърнатото в
„чуждо” (като етическа и естетическа системност) живеене на „своето”, не се
изражда в хленч над ‘бабините скрижали’. И пак тя (визията) налага една
ре-усвоеност на меланхолните, на тихите наследства на паметта, съхраняващи
постаментите на личностното всред глобализиращия се свят („Бъдеще
време в миналото”). Движенията по тъканта на притчовото се
интерсуват не от структурата на
„случката”, а от нейната вписаност във визията на човешките животи – така
понякога времето на разказването намира естествено себе си в модуса на едно
бъдеще в миналото. Автономното (а и самобитно) живеене на своето слово отваря
хоризонт за преодоляване на ежедневното и малотрайното, дотолкова, че сподобен
с дискретно философските (но не и философстващи) хипотези, четящият, тук охотно
съпреживява и „бримките” в езика, и брънките в ‘плетивото’ на живота („Плетение словес”), изкушен е да сподели отвореността, в
иначе жанрово-формалната завършеност на текстовете.
Освен обаче, че е
некомерсиален (и че очевидно е несводим до автотерапевтични изповедности),
езикът на книгата не е деструктивен по отношение разбирането за литературата
като хуманно (преди всичко) изкуство, и за отбелязване: никак не е тегав.
Нито във филологизмите си, нито в тъжно намигащото асоцииране с езиковедски
дефиниции и граматически категории... Писането на Белева заявява преднамерено
наивна, лирична провокация, вкл. към догмите на езиковедското „приличие”,
каквото комай може да си позволи не толкова прословутият Homo ludens,
колкото един ненатрапчиво забавляващ се "Homo philologus" – „играта”, в този случай,
не извежда към постмодерен дехуманизиращ „конструкт”: „Тя, белята,
от нещо бяло ставала, ей така – докато му се радваш, затуй и се казва „беля”,
но споходи ли те – в черно се обличаш”... Всъщност ‘овсекидняването’ (или дори - богоровски развеселеното архаизиране) на филологическото като
‘специален език’ само допълнително динамизира разказването – осигурява му онази
искреност и четивност, позволяваща реципиентът да предвижва поглед през
пластовете на смисъла. Докъдето избере погледът му... И докъдето му достига
интелигентна чувствителност (чувствителност, примерно, за многото „безсмъртни” снимки, всред които има „осем (...)
смъртни”, а „баба” е „излязла рано сутринта,
на никого не се обадила, взела онези осем снимки, и отишла в деветата”)
– понеже 13-те разказа предполагат също и рецептивен ключ към традициите на
по-специфичният „магически реализъм” на Балканите.
И – струва ми се, при
височината на етоса си, иманентно „женският” окуляр е просто още един значещ
признак в „Надморската височина...”...
Няма коментари:
Публикуване на коментар