Между «павето» и мостовете на малкия принц

За «Зъби» се писа немалко вече… Заглавието не ме подмина – «Зъби»-те, този преформатиран вааловски културен код на жизненост, агресия, доминация, успешност и просперитет, звучат херменевтично амбициозно (с всичките априори усъмнявания в категоричността на означаемото и възможните му конотации ) на фона на читателските инвенции, нелишени от експресия и спонтанна тяга към обобщения. Според М. Николчина, втората стихосбирка на Мирослав Христов е «плод на остро съвременна чувствителност, която откровено се взира в пътищата и безпътиците на днешния ден и несъмнено ще намери отклик в своето и не само своето поколение». Според Н. Бойков: «Азът в книгата не вижда по-далеч от пъпа си» и в нея ни дебне «идеосинкретична нужда от бълване на думи, за да се запълни пространството с някой друг фалцет или остроумие”»; между тези 'два края': според Ел. Рахнев «сърцето става по-еластично» след прочита на стиховете, а за С. Чолева «в „Зъби“ Мирослав Христов по-скоро избива зъби, отколкото да ги лекува» и пр.различни прочити. Независимо как и доколко кореспондират с четенето ми на «Зъби» цитираните визии – отвъд появилите се до момента читателски реакции – видяното ми е доста 'протеистично' и двоящо се, особено при взиране в отделни 'разнолики' текстове. Че в търсене на някакво автентично 'себе си' можеш да римуваш с «паве» изплъзващото се възприятие на неримуваното «настояще» или да изскачаш през «пъпа» му, съм склонна да чета отново като 'заиграване' на поредния «език изплезен...». Все още и все по-често 'като игра', ситуирана в общата безлична 'фактура на света' (свят, гледан вкл. и от поезията на днешните “млади” като безкомпромисно веществен, а същевременно изплъзващ се и парадоксален) и все по-рядко – като 'повече вписаност' в контекста на катастрофиралите и изнесени «на носилка» думи... Навично дразнещите ме 'откровена' констативност на „тук и сега” и нарочни дисонанси в ритъма (подозирам, дразнещи и мнозина други) идат, може би пак да домотивират тоталния 'скепсис' . Няма лошо в дразненето, даже напротив... Впрочем дремещото несъзнавано, както и «очевидни(те) сложности, метафоричности и метафизичности» (за каквито упоменава Иван Димитров не без блага ирония към опонента си) се редят в «Зъби» с философски преднамерена фриволност и са предостатъчно 'четливи'. Тъкмо поради преднамереността, щеше ми се предизвикателствата на 'сложностите' към читателя в тази втора за автора книга (след обещаващата «Череша с гравитация») да не увисват в предвидимост дотолкова очевидна. Казах си: в иначе гласовитата полифония на съвременната млада поезия и този глас ‘имитира само’ търсенето на излази от въпросната безлична фактура и очаквано откровено иронизира всяка 'сериозна' мислимост на 'излазите'... От друга страна, има текстове, които пробиват сякаш познатия 'драматизъм' на парадоксалността, обичайно повече констативен, отколкото агонално интелектуален или емоционално пластичен – надмогват шутовския фалцет... Все в този ред на мисли, едва ли е случайно, че текстовете в изданието, които намирам най-въздействащи и определено нескучни, са сред кратките: «родилни петна», «религия на консумирането», «откровение», «Скука в зеления парк». Ако книгата бе поотъняла ('отъняла' във всеки смисъл, вкл. като общ текстов масив) впечатлението ми би спечелило още. Сред по-дългите в 'кръговото движение' («напред/ и обратно/ към началото») ме провокират «Есауера», «На път към Диабат», «Прогноза за времето», «мост», както и великолепното в непосредственосттта си «приятелите от детството често се губят». Стигат, сигурно, да нарека за себе си и втората книга на М. Христов «добра»...