„Моето опяване”, Дулсе Мария Кардозо

       ПОВЕЧЕ НИКОЕ УТРЕ

 

            Вторият роман на Дулсе Мария Кардозо, отличен през 2009 г. с Наградата за литература на Европейския съюз, впечатлява с нестандартно сюжетиране и виртуозна повествувателна техника. Отключващ се с маркираната физическа смърт на една „аз-повествуваща” жена, на пръв поглед текстът е свръхдълго изречение от над триста страници, в което „точката” е виктимизирана (дори като препинателен знак), но което съумявайки непосредствено да прикове вниманието, заличава евентуалните априори подозрения за маниерно експериментиране с формата.

            Катастрофата е сюжетното начало в книгата, след което до фабулно неразчленимия ‘край’, отчаяната еуфорична памет на мъртвата пoдема кръговото си “опяване” (впрочем и самото заглавие е случило на превод, в богатството на конотациите си на български език), а повествованието завихря фрагменти на запаметеното от биографията на три поколения – един поток на съзнанието в сегашно, непостигащо излазите си, време... Те (фрагментите от миналото) се движат пред вече като че ли извънвременно око, а съноподобните персонажи в тях (родителите, слугините, незаконороденият брат, дъщерята) са гротескови сенки, попълващи пъзела на личната история, озвучена в специфичен двуглас – първият глас реди десетките сцени, гласове и талази на спомненото, а във втория глас на личната памет, акцентно отекват модулациите на „другите”...
            Потеклата реч, като в кошмарен карнавал, настойчиво завихря образите на разпадаща се, осакатена човешкост (френско-говоряща майка, неуморно натрапваща своя финес, наред с гнусливата почуда от некрасивoто едро тяло на детето си; баща, преследван по време на революцията от извънбрачния си син и бавно полудяващ в двора на анахроничната къща; дъщеря, чиито мечти са се изплъзнали някъде в ежедневието зад касите на супермаркета, и с която автентичната близост се оказва кауза пердутта) – това е книга за паметта и смъртта, но не за физическата смърт, а за смъртите в едно всекидневие, уродливо дотолкова, че понася и раждането да бъде интерпретирано като смърт.
            Впрочем травматичната история на самотността и несподелимостта (както и на фрустрациите и ексцесите, предизвикани от различните специфични лишености при отделните персонажи) е проектирана и върху ретроспективно пестеливия фон на революцията в Португалия – а тук, разбира се може да бъде прочетена още една история: за промените, които настъпват в страната – през погледа на губещите от тези промени. Но и при напрегнатата си експресия ‘двугласът’ в книгата не е смислово контрапунктен: ‘двата гласа’ са преплетени с особена елегантност, отразяват се един в друг дифузно, на ритмични вълни, в удължена до безконечност реверберация (безконечност, внушавана и от кръговия характер на разказването, започнало и завършило с думата: „ненадейно”) – една диафония, случена единствено сякаш в затвореното пространство на субективната памет...
            Взаимопроникването на ‘гласовете’ – до едно като че ли тотално преливане в праговете на долната и горната граница (прагът на простото себеизричане/себечуване и прагът на болката) – постига и необичайната „акустика” в романа на Кардозо...