Малки мъжки игри. Нели Добринова. ПЕРГАМЕНТ, 2014

Книга, прекрасна и тежка в привидната си лекота… Казвам го така, понеже стиховете  на Нели Добринова поначало преодоляват моите си антагонизми между премълчаната дума и видимия образ, между езика на всекидневното и езика на поезията… Книгата не бие тъпана, мълчи на всичките прехапани езици, езикът в нея чака да бъде подарен/прегънат на фуния, през която да издишваш воя/на стадо единаци,/или да го превърнеш в звук от върбова пищялка.

Изричащият тук се самонаблюдава, влизайки априори „в кадъра“ („non plus ultra“, „Криминале“ „далеч съм“)… Текстът често създава илюзия за лабиринт от оптики, а фактическата точка на зрение си остава една, абстрактно персонифицирана:  Любовта влиза на пръсти,/ тършува в тайните ми чекмеджета,/ в най-четените книги./ Искам да й кажа, че мен ме няма там./ Че съм само наблюдател/на босите й стъпала,/които си отиват. („Сънуваш ли?“).  Помисленото/изреченото в текста е сякаш по правило от позицията на гледащия отстрани, без акцентът обаче да е върху самите актове на съзерцание – случва се перспективите „през слуха“ самоконфузно да изместят зрителната перспектива:  Докато се разправям със себе си/ме сепва викът на продавача от сергията „орехи, мед...”,/кратка пауза „ ...и шишарки”, което ме кара отново да се замисля,/че никъде не съм виждала дресирана катерица./Би било интересно да гледам как с предните си зъбки/пробива дупка в ореха и изважда мозъка му./От тази гледка някой би станал нежен поет,/а друг просто ще си направи обици за дупки от черепите.
Образността се поражда от визуалност, която сподобена със смисъл – през акустичното –  сочи ефимерността в наблюдаемото пространство, клепачите на котките са „полузатворени“, а не „полуотворени“… Ето как въпросите „доколко оттеглилият се от света демиург подлежи на дресировка“ („Olive’s“) или „колко дявола могат да се поберат на върха на една игла“ получават своя си отговор: една катерица!(„Съм“)…

Пакостливата (и ама разбира се, че „женска“…) непредсказуемост,  потопена в битието на случайните „малки мъжки игри“, паралелните „редове“ на случките и на техния полускрит – през явна усмивка – смисъл (можещ спонтанно да извика: „спукано гърне!“), произтичат все от същото особено можене да се вижда емпирията – едно можене у малцина в поезията ни към днешна дата (но и това е отделна тема…).

Субектът и в тази книга на Нели Добринова често е в позиция на наблюдател (зрител ли?), заставен да се движи покрай изображението („...що е долу на земята“), сякаш се е самоидентифицирал с мислеща (и всевиждаща) камера – превърта назад културни истории, поводи за наратив, че и за дискурс, изричайки: „С поезията - до тук“…
Изрича с хладна лекота, елегантна и сериозна ирония, а през срезовете в продължаващия (по)ток на времето читателят се оказва неусетно емоционално въвлечен, пак не в нещо друго, а в удържаното усещане за поезия („Голямата картина“, „Moulin Blanc“, „преди Мин“, „креда“). В зимните „пейзажи“ самият студ сякаш прави стоп кадрите. Човешкото е замръзнало – вече е сводимо до неподвижните пози на статуите,чиито рамене тежат… Топлият „мистичен“ момент възниква през възприятие, взряно, но отчуждено от вещното си обкръжение. Така даже хроносът в съкровената си природа се оказва мистичен, смисълът се поражда от преодоляването на заключените (в единичното видяно) множество оптики на случайното и от тяхното връщане към яснота – отново през смях – към неведома закономерност: „Всъщност,/ бях смеещият се Буда/ два пъти в този живот/ и галех/ корема си.“ („Хотей(я)“)…

Смисълът понякога възниква от способността да се мисли в състояние на „интервал“, в хиазъм:  ръкавици на паважа// ако с ръце в джобовете/ коленича върху тях/ ще съм гигантска петпръста птица// и никой няма да заподозре нищо,/ освен неволно падане, докато /не ми подаде ръката си да се изправя, /а аз неистово размахам /криле („птица в ръкавица“). Уж „непроницаемите места“ в някои текстове също са зони на произвеждане на още смисъл, и то ясен (надявам се – ясен за мнозина):

кон-тики

от щъркелите остана гнездото
от лятото – сламки
за нови гнезда и
удавници

не напразно дойдохте
по южното ми бедро –
неродилно петно на америка

пълни си отивате
северът да ви пази, бродници

Да не забравя: „врач“-ът в тази поезия бере души на хълма (…)Връзва ги на букети/ да висят на пирони надолу с главите./ Да съхнат на сянка да не им вижда сянката,/ докато им остане само мирисът – постига spiritual, който не остава „до себе си“…