Трампазлините, смехът и отчаянието

Прочетено в очите ти. Йовица Ачин. Ерго, 2012

Авторското предисловие подсказва за тяга към концептуалност – читателят е предупреден, че “Прочетено в очите ти” ще стълкнови привидно различните наративности на два ‘типа’ разкази; че „... в единия (...) се преплитат сънища и безсъници”, а „в другия са записани предизвикателствата на тялото и неговите техники”, и че: "разликата между тях е по-малка от разстоянието, което и в най-убогия живот се простира между най-голямата нежност и най-голямата жестокост”.
Обратите, характерни за типичния сюжет с неочакван край, ехидно оспорената идея, че човек може да „подрежда”, да космизира в някакъв порядък света си, правят видима ‘матрицата’ на постмодерото писане още в „Месец позитивен”. Бидейки подведен от лабораторна грешка, че е заразен със смъртоносен вирус и търсейки утехи в ужаса си пред смъртта, героят на разказа действително се заразява с вируса. На свой ред скритият каламбур с определението „позитивен” и метафората на „гмуркането” компрометират тезите на „живеенето за мига”. Персонажите на Йовица Ачин обикновено остават затворени в емоционалната си вселена, с чувство за безизходност от абсурдността на индивидуалния си опит. Остроумието, особено в по-кратките прози („Бих могъл да обикна това момиче”, „Убий ме, ако искаш”, „На пръв поглед”) буквализира трафаретността на парадоксалното; потокът на съзнанието е оставен да тече като обяснение в любов към „единствената дървена табуретка, която, докато седях на нея, ме опияняваше до дъното на моята и своята сърцевина” („Единствено ти идваш в мислите ми”), а абсурдизираното живеене ‘през’ предметността – на условно сюжетно ниво – отвежда персонажите понякога и до убийство („Нов поглед върху чаршафите”, „Хавлии”).
Разказваното е повод да се разсъждава върху естеството на писането. В зоната на неопределеността между ‘фикционално’ и ‘истинско’, еротологичното и неговите хедонистични елементи са в центъра на повествователното внимание („Кокигами”, „SACHER-MASOCH-TORTA” и др.). Разнообразието от еротични фантазми обаче пародира и бламира отвътре парадигмите на възможната ‘садология’ (както е в „Черният ловец”, примерно). Докато наивният читател наивно се пита „кой говори”: типичен психопат от трилърите, герой от вампирска сага или друго някакво „митично” създание – връхлита развръзката. Говорещият се оказва насекомо, а възнамереното демонично обладаване –‘буквално и фактически’ – ужилване от комар. Лавинообразно нарастват комичните ефекти на развилнелия се в стилистиката на разказа вакханически „поетизъм”. Демонизирането на еротичното в крайна сметка отново е безпощадно пародирано. Изправено пред социокултурна реалност, широко тиражираща клишетата на удоволствието и индустрията на похотта, в която процесите на пълно обръщане към хедонизма са като че ли ‘окончателни’, еротичното у Ачин съвсем преднамерено се възползва от дискурса им; ‘присвоявайки’ ги, води читателя за носа: впряга видяното в нов контекст на по-широка интелектуална стратегия, понеже през така имитираните ‘посредничества’ на клишето, еротологиите често представят ни повече, ни по-малко от истеризирана и вторично иронизирана парафраза на циничното.
Като цяло Ачин се отнася твърде нееднозначно и към клишето, че писането е компенсация на неживяното, на неслучилото се. Не без поза на наивност, авторът на „Прочетено в очите ти” предисловно подчертава: „В тези разкази, които някой би нарекъл дори безсрамни, не съм лъгал нито вас, нито себе си, защото твърде силно обичам живота, за да го подлагам на евтина сантименталност”. И – някак нетипично за постмодерността се уповава на силата на думите: „Със завършените истински разкази най-лошото е това, че вече не можем да кажем, че не ги е имало, дори да сме ги изгорили” („Сълза и коментар”). В друг един кратък сюжет обаче не пропуска да отбележи: „ако твоите и моите думи не бяха хартиени, онова, което говорим, щеше да е действителност, а не живот, който само ни се привижда”(„За мечовете и думите”)... Сюжетните фрагментации и метатекстуалният дискурс едновременно подкопават и приемат традиционна наративност – една еклектичност, в която латентно дреме сякаш усещането за духовен банкрут на постмодерния постулат.
В диапазона на тъга, смях и отчаяние халюциногенно се смесват фантазия и реалност. Този имагинерен свят, вече извън обсега на дихотомията между „истинско” и „лъжовно”, позволява да бъде видян и разказан и през погледа на насекомо (на т.нар.„трампазлини” в „Пребиваване сред трампазлините”, „Който яде това, яде себе си”, „Дете на любовта”). Сякаш тъжните шеги на Ачин не свършват (вкл. във финалния „В списъка за заличаване”), но – „ключ” и към тяхното четене са символизациите на загубата на смисъла. И продължаващото търсене на смисъла...