Имаго. Радостина А. Ангелова. Жанет 45, 2013

Вторият роман на Р.А.Ангелова ни среща с герои, разнородни като национален и социален състав: испанци, германци, колумбийци, аржентинци, българи. Може да се каже, че всеки един от персонажите в „Имаго” по своему бяга от някакви социални детерминанти (материални или духовни) на изходната си среда. Писателката не ни ангажира с преподробни описания на тази среда, колкото и присъствието на някои образи в сюжета да е заредено с привидния потенциал да стори именно това.

Може да се каже  и така: книгата не спекулира с мотива за „родините” в развлекателно екзотични, жълтеещи планове, но пък и днешният свят няма време да се огледа в ‘огледалото’, което тя изправя пред него, така щото то е за миг само, мимолетно изправено. Самите герои и героини по-често звучат като имплицитни схеми на „национални типове” с бегло щрихирания генезис на идентитета си. Идещи от различни географски точки, те имат своите дискретни енергии за съпротива срещу обусловеността, мислена като обструктивна сила спрямо желаната лична  метаморфоза. Тези енергии са акумулирани я по смисъла на трафарета  „учи се, развивай се като личност”, я по силата на авантюристичното клише „отваряй си очите за шансовете си”...      

Поучително? Определено – не. Или поне авторът на „Имаго” е встрани от подобни повествователни тенденции. И копулацията на разните „пеперуди” се оказва само мимолетна нивелация на живеенето им тук, т.е. ‘унификацията’ на глобалния свят не само не изглежда неизбежна – по логиката на романа, накрая, тя е по-скоро невъзможна в своята непродуктивност…

Кой пейзаж е на фокус? Този на ‘вавилонския’ културен бульон, събрал героите? Да. Но в близкия план е проявен пейзажът на тяхната несъвместимост. Пейзажът на „родините”, погледнат отдалече? И това. Той обаче е фокусиран най-вече чрез убедителните образи на „старите”, на родителската генерация. Именно в редовете, разказващи бащите и майките, долавям нотките на оня магизъм, който помня от високия план на дебютния роман „Виенски апартамент” – там писането на Р. А. Ангелова отеква най-завладяващо. Иначе, повествованието в целостта си и тук е стегнато, изчистено, елегантно...

В действителност, пейзажът на ‘културния бульон’ в „Имаго” се оказва  недотам диалогичен в многообразието си. И макар героите (тези симпатични млади хора) да говорят по два-три до пет езика, както в случая с българката Даниела, на равнището на индивидуалните съдби митът за хармонизираната полифония в глобалния свят, като последица от технологичния бум и свободното движение на хора, изглежда доста обгоряла прогноза. Впрочем центробежната сюжетна развръзка неволно ми напомни Вавилонската кула... Иначе речено, в сюжета се случва каквото се случва – тогава когато народопсихологията няма достатъчна база за анализ и познание, а се опитва да бъде техен метод: ментално изгубване всред трафарети (трафарети за тази или онази националност/ култура/ държава)... А се случва, понеже то е начинът, по който най-често като че ли продължава да се мисли човешкият етносоциален и психологически статут... И това ако не е реализъм.

Странно очароваща скука лъха от романа, той ни предлага паралелни в баналността си лични/интимни истории, сводими до натуралистичните конотации на прозрачна алегория – парадоксалното обратно развитие на имагото. Фрагментите от дневника на биолога Дъглас Лий, изследващ зелевата пеперуда не са „отклонение”, те са ироничен ключ към разчитането на книгата. Глобалният свят, видян в нея, не преминава изпитанието на прераждането си, остава си какавида; случващото се в сюжета е като лакмус и за случващото се в живота му. Отсъствието на изненада в сюжетната развръзка е колкото изненадващо, толкова и логично. Перипетиите просто повяхват в края си, катарзисът не е тяхна цел...