Корен в небето

"Друга луна" (Словото, 2008) на Дора Господинова е от книгите, които – признавам – нетърпеливо чаках. По-нетърпеливо от други, понеже не са чести срещите ми със стихове, в които да е така отчетливо долавима непреднамерената и непосредствено изживяна сакралност в едно иначе "по езически" витално вчувстване на света... Книгата е оформена в два цикъла: "Видима страна" и "Невидима страна". И "видима"-та, и "невидима"-та страна обаче са модуси, а не атрибути на връзката "субект - свят" – отбелязах си, опитвайки да проследя логиката на това структуриране, представящо и "гледки", пренареждащи 'пейзажа на душата', и пейзажи, 'преподредени' от погледа; същности, които идат "от очите" и "от сърцето", както е казано в "Утаени мисли"... "Друга луна" изглежда като от фини изначални елементалии: с много слънце, облаци, вода, ветрове и небе – те съставляват естественото времепространство на субекта. Светът ѝ наистина е случен от "...премного общуване с небе" ("Слънчево време") и – може би няма друга съвременна българска поетична книга, която да редува толкова много и различни, но всякога естествено 'дишащи' в текстовата тъкан, образи на нощното светило. Луната е видяна като "глухарче" или (само привидно по далчевски) - като "резен диня". Но може да бъде също "декемврийска", "вълча", "и пълна с писъци догоре", "омесена от бяла/ гнила глина" (впрочем, именно в този текст, именуван "Луна", лирическият глас я посочва с деиксиса "оная"...). Понякога е "небесна ключалка" или "обла бяла сепия/ изхвърлила/ мастилото до капка/ пребоядисала небето/ черно" ("Лица")... Или – "изящна" като "нокът искрящо участие/ на някой отвъд платното/ някой отвъд небето/ някой отвъд живота..." ("Платноходи отвъд платното"). Впрочем, появaта ѝ – като образ в този художествен свят – е всякога ненарочна (определението е отново от текст със заглавие "Луна"), но ключова за възможната контекстова вариативност. Дори беглите примери, представени до тук, подсказват, че "луната, тази забранена дума" (отпратката към глумливия стих на Божидар Пангелов, тук, също е неслучайна), е друга дума в поетическия речник на Дора Господинова – т.е. е с конотации, изключващи 'родство' със сладникаво-лексиконните употреби (които именно употреби я превърнаха напоследък – според 'нормата' на някои поетики – в "забранена" дума). В тържеството на привидния си импресионистичен наивитет обаче, образността в "Друга луна" издава стремеж да се изрази не видяното от очите, а най-малкото – както е у Моне – "онова, което усещам с очите си". И – разкрива особената си имажинистична 'модалност'... Спонтанно пораждайки се, образ и звук изпреварват и осуетяват всяка охота прибързано да им предпоставяме елементарни 'смисли'. Сенките и контурът на обемите в това слово се размиват в цветни петна и игра на светлината, споделяйки така много повече, отколкото биха ни казали ясните граници. В словесните 'партитури' на белите стихове има особена мелодика, понеже съдържат 'фонично обичащи се' думи, които... Случва се да прозвучат и почти като каламбур, да предизвикат усмивка – при все че тъгата е била емоционалната доминанта. Причината разбира се, е не само в пренасищането на поетическата фраза с асонанси и алитерации ("Въртят се вретена на вятъра...", "Аленеят ляносите...", "Да целунеш цунами", "Хартиените преспи са пресипнали/ под преспапието...", "Таѝ, таѝ тъгата ѝ/ в тайга..."); словото е полисемантично и въздействащо и поради своята музикалност, но не само... А мелодията и глъбината на смисъла междувременно са увлекли читателя напред. Или може би – нагоре... "Колко хора имат корен в небето?" – пита тази книга.Освен че актуализират дълбинни механизми на митологично мислене и проявяват спонтанна склонност към една "естетическа онтология", стиховете на Дора Господинова са белязани от осезаемо жизнелюбие – това е "жадна" поезия: жадна за съзерцаване, вкусване и осмисляне; изпълнена с освободена интуиция, спонтанно вътрешно движение, тънка чувственост и възроден усет за природа и свят. Значеща в тази посока е и поантата на финалния текст "Кой" ("Един ден/ когато настане вечната нощ (...) кой ще ми татуира очи/ на клепачите здрачни?"). Преосъзнавайки антропокосмическата си символика, субектът в "Друга луна" постига усещане за цялост и хармония на човек и свят – а тъкмо това 'архаично', митологическо изживяване на духа̀, струва ми се, е тайната, която го опазва от драматизмите на социалния и екзистенциалистки релативизъм.


в E-lit