„Избрани творби” на Фарук Шехич

Фарук Шехич. „Избрани творби”.  Ерго, С, 2012

Книгите на Фарук Шехич – преведени на английски, френски, италиански, немски, унгарски, нидерландски, словенски, украински, полски, македонски – имат вече и своя превод на български език. Военновременният кошмар неизбежно е фокус на субективното преживяване в прозата, стиховете, есетата и статиите на босненския писател и журналист. Изданието „Избрани творби” включва: „хит депо”, „под натиск”, „транссараево” и „апокалипсис от recycle bin-а” – текстове, чужди на каквато и да било утопична естетизация на видимостта.

Четирите цикъла са неравностойни като обем. Редовете в тях са жанрово колебаещи се между поезия и проза, пароксично обтегнати между: „Ще стрелям по всичко живо, дето диша и мърда”, и: „...да се отърся от желанието/ думите ми да са кървави и езикът / ми да бъде острие”…

Някои сюрреалистични образни конструкции в „хит депо” изглежда са израз на брутално автентичното. И безпардонната лексика също не е стилистично упражнение ‘в стил буковски’ – тя, уви, е рефлексия на видяното ‘с просто око’. Трусът на човешкото през погледа на Шехич е от порядък вече никой да „няма часовник, защото времето няма никакъв смисъл”. Колажът на жанрово разнородни сегменти е релевантен в светоусещането на прегазената от войната генерация: усещане за неизлечимо шизофренна устроеност на битието.

Дневниково-мемоарното в „под натиск” изговаря погнусите без какъвто и да било сантиментализъм. Наблюдението е натуралистичо – съзерцаван отблизо и живян отвътре, ужасът си е просто ужас, той не е хуманистично навично съположен до смирението. Впрочем тук няма смирение – има опит за приемане. Съответно и потресите от екстремното и прекомерното не водят до катартична покруса, а до онова, което клишето нарича ‘поствоенна травма’ (”Две години след края на войната бях луд като Брус Ли, след като е вкусил от пръста си собствената си кръв.”)...

В поместеността си под натиск, попаднал в пресата на един почти митологически хаос, Аз-ът е в несъстоятелност да ‘подрежда света’ другояче, освен ‘през’ допълването на колекцията си от осколки, ‘през’ упойванията с трева, „долнопробна шлянгарица” и антидепресанти („Тук и Исус би се пропил за ден-два”…) или – в по-безстрастния вариант – през кървящите иронии, през горчивите констатации по отношение на голата статистика: „Да живее статистиката. Самоуверено борави с липси и излишъци. Измерва морала, брои хората като животни.”…

По протежение на четирите части на „Избрани творби”, ироническият (самоиронизиран и иронизиращ) вариант на трагичното, се предвижва към тотална трагическа ирония и инстинктивно-самосъхранителен опит да се излезе някак и от иронията. Да се излезе, но без естетизиране на каквито и да било утопии…

Във време, когато поезията е „леш за хай-тех гарваните”, през препратките към тежкото (исторически и литературно) съдържимо ‘в чревото’ на европейския ХХ век, пишещият се чувства като „изтъркана метафора (...) още с акта на раждането си”, „по стените ангелите призовават божиите имена / в страх пред дявола изскочил от тоалетната чиния”, а „фосфатните ангели на апокалипсиса галопират/ през отходната тръба”... Неслучайно и темата за „баналното” е рефренна (дори небето е наречено „банално”). Заигравките с клишета на популярната култура и пр. още актуални емблеми на времето, също са прискръбно осъзнали собствената си баналност („ангелите по правило позират/ и зъзнат голи по фреските”, а „Супермен на старини препрочита Маркс и Ленин”), но това осъзнаване не прави по-малко остра социалната чувствителност към теми като глобализацията и бедността.

Стиховете в „транссараево” ясно изговарят не просто неприспособимостта на ветерана от войната, но и антикомформизма, блуждаещ между ‘хомо поетикус’ и ‘хомо политикус’, притулил почти – в ирониите си – и погнусата към всякоя борба „за оргазъм, пари и власт”... Там като че ли е привидян възможният контрапункт на шизофренно ‘космизирания’ (през глобалните медийни манипулации) свят... Сарказмът („скъпа приятелко Опра” , „човекът е социално същество” и т.н.) префокусира в посока и на глобалната трагедия („Живея в държава, където изравянето на кости е телевизионна топновина” )...

Паметта, тук, оцеляла през 44-те месеца в V корпус на Босненската армия, е населена с лица на мъртъвци, но все така опитва да очертае защитен кръг пред прииждащите „глави, направени от тъп гранит, птичи клюнове и пламтящи очи на тролове”... Човекът в писането на Шехич е пределен („живея в анклав”), светът е „пределен” и склонен нескончаемо да „псува галактиката на майка”, обаче и дума не може да става за героизъм, а в отсъствието на подобен ред ‘митологемности’ – и за „дегероизация” няма как да иде реч. От тук пък – логично: и локално, и глокално следват отчетените гротескови упреци как „авторът не притежава  ясно изразено национално и религиозно самосъзнание”...

Апокалипсисът се е оказал дълбоко, безутешно личен, като „вечното дерби” между „отбора на небесните крилати” и „тима на адските рогати”, в чийто край: „всички се оттеглят/ само Богът на войната не иска да си ходи...”. Гражданският  живот все така е привидност, а битието остава заразено с травмата след войната. И с рефренната анафора „съществува”, отпращаща към финалния стих от стихотворението на Аполинер: ”Съществува този разказ, в който не се случва нищо, защото в тази война се стигна твърде далеч в умението да станеш завинаги невидим.”...