Книгата е на фокус – в
перспективи, достатъчно същностни и за литературната интерпретация.
С риск да не опазя от
анализаторски примес удоволствието на четенето си, хлътвам в един още ракурс:
ако гласът в „Енсо” търсеше сякаш центъра на импулса си да затваря кръгове, във
„Фи” още с епиграфа, цитиращ Витрувий, 'центърът' на кръга е посочен. Соченето
(културологично) към ‘антропометрията’ (въобще към трагиката на телесността)
само по себе си заявява концептуалност, обаче – у Вл. Христов, догорялото острие на
иронията не оставя по концепцията сажди на нарцистично театралничене, няма как да ги остави... Не е
сочене с пръст, а с поглед – откровение на погледа е, а не 'откровеност' всуе
целяща да шокира. Позволява езикът да „закове” за
отрицателно време конкретно пространство в образи, образите да разлюлеят
възприятието, да го дръпнат в подмолите на безапелационна музика – много своя си
и тежка.
Не е
просто "тоналност", оразличаваща гласа във „Фи” от другите ярки и така различни
гласове в съвременната ни поезия – тоталност е. То (откровението на погледа) и тук е със
същото страховито „...спокойствие, с което ръката гали или отсича човешка глава”*.
Спокойствие, което може да бъде износено и родено
само от автентично метафизично неспокойствие...
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------* Камидзуро Шибата е цитиран в началото на първата книга („Енсо”) от поетичната трилогия, замислена от Владислав Христов
P.S. По-обстоен вариант на същия прочит - в LiterNet
Няма коментари:
Публикуване на коментар