Обратно броене. Владислав Христов. Ерго.2016

„Обратно броене” е пета поредна книга на Владислав Христов, в нея са забележими повечето качества на почерка, проявен вече в предходните четири: оптиката, позната от дебютните кратки прози в „Снимки на деца”, чистите рисунъци в „Енсо”, леонардовските разтежения на смисъла във „Фи”, прямотата в „Германии” – пределна, понеже е камерна, но и показно простряна (като за учебник) към политическото на субекта си... 

Страниците в хартиеното тяло на „Обратно броене” са номерирани в обратен ред, текат от стр.64 към стр.1, така че четейки отпред-назад/отзад-напред,  да можеш да извърташ поне две „пълнометражни” ленти, а различните им времена и сюжети да се засрещат във все „същото време”: от месеци не спира да вали/ слушам чет бейкър/ и други кахърни/ прахът расте по ъглите/ отказвам да се къпя/ погрознявам/ зъбите ми капят/ в същото време/ кактусът за трети път/ цъфти. 
Чет Бейкър няма общо с постмодерни игри на дама. 
Композицията не оставя усещане за школувано при Кортасар красиво лукавство – самото композиране по смисъла си смътно напомня упражняване на кастанедиански „преглед”: смъртта се връща там/ откъдето е дошла (стр.64), но и: първи спомен/ в детска количка съм/ краката ми се тътрят по асфалта (стр.1). Един от множеството текстове, втренчени в смъртта с така характерната си спокойна безочливост, би могъл да се за-чете като първи или като последен – в зависимост от „монтажа”. Ословесилият се в стих, пръв и ясен спомен (първият спомен от детството) също може агонално да се извърти пред очите като първи или последен, т.е. като агонийно финален в лентите на опита, „монтажът”  на визии у Вл. Христов е смислово решаващ  – не само в повърхнината на архитектониката, а и вътре във всеки отделен текст, както и на равнището на паратекста. Изглежда сякаш (и като че ли!) автор и читател отново са се заговорили за вездесъщата човешка смърткост*, както и за съпротивите срещу смърткостта – темите са познати от предшестващите книги. И все пак перфидната им ведрост тук е по-фина в детайла, но и по-обобщаваща – занимава ги не детството, а детското (вкл. в смисъла на инфантилност или на детска жестокост); и не зрелостта, а узряването, съдържащо се в гниенето на голямата риба (без да се налага да споменаваме за гниещи и окапващи приживе млечни зъби, резци и всякакви мъдреци)... Ето какво стои в „идеален център” на „линейната” композиция:  

трамваят едва пъпли
през преспите от сняг
китайската храна
лежи в скута ми
пъхнал съм длани
под топлия ориз
така мога да изкарам
целия ледников период

Оцеляваме, периодът е несъмнено ледников и много български. Ледовете са удавили и покрили безсмъртния автор**, смъртта на автора, смъртта на джаза, на рока, на литературата и смъртта в операта. А също и Краят на историята... Покрили са даже още един възможен финал на историите: удавникът/ за птиците е остров/ кацат по него/ свиват гнезда/ идват тюленчета/ и бели мечки/ биолози някакви/ с ей такива лупи/ при вълнение/ удавникът се поклаща/ тази суша/ не е като другата.

Четен едновременно в двете си „посоки” обаче, потокът на текстовете в „Обратно броене” е като пресукан канал на Дали, лента на Мьобиус, чиито краища се слепват (ако тръгнеш по канала четен брой пъти, ще се намериш на същото „място”, а ако броят е нечетен, ще се озовеш  на обратната страна на поредния прочит), и – очаквано: зрителните впечатления на четящия ще са топологически изоморфни, но пак така поразително ще са достъпни за „окото” поради честотите и с чистотата на видимостта си. От едната страна на „лентата” има измамно обикновени стихове за обикновени раздели с най-близките ти, както и за други обикновени смърти и измами на окото. Техният „епителен” смисъл е съвсем валиден. Смисълът не е инвалиден като някаква количка – евентуално като остаряла детска или пък като инвалидна количка. Валиден е даже във ведрите кръговрати на вечно възраждащата се природа: това ми напомня/ как бащата/ пада след детето/ да му покаже:/ виж и аз падам/ никак не боли. От другата страна на „лентата” (тази на Мьобиус, а не някаква филмова лента) – какво? Коани, memento mori, гигантското чучело, развяващо се пред човечеството от време оно, атавистичният страх от внезапен всеобщ свършек, който страх отново изглежда почти всеобщ, преди да ни присети за другото си коварство – че всякога е личен? Визуалният ефект отказва да застине монументално статично, ясната видимост е необичайна, а и „аудиото” на тези текстове не гъгне – по това ефектите в книгите на Владислав Христов се отличават от ефекта, който най-често се случва да произлезе при задължаващо тежките струпвания на културни реминисценции у доста други автори, т.е. ефектът не е като от „картина върху стара картина”, рисувана върху трета още по-стара картина, при което по-долу лежащите пластове бои са започнали нежелателно да се провиждат през тези отгоре, един в друг сраствайки върху попуканото платно до замътнен и пак дразнещо двумерен образ. 

Проблеми с възприемането?

По едната страна на лентата са видими размножените проекции на„змията” и „голямата риба": „ядяхме от голямата риба/ крехко розово месо/ мляко за бебетата/ попара за старците/ единствено лудият/ прекъсваше идилията/ с крясъци:/ главата се вмирисва/ главата на голямата риба/ се вмирисва”.От другата страна: дълбоко в ямата/ пълна с тела/ един часовник/ продължава да тиктака. В първи възможен случай, ако читателят се окаже двумернен жител на флатландия или нeдотам лишен от културна памет "плосък червей", то той няма да има нужда от 3D очила, за да види (именно „да види”) „вътрешността” в тези текстове. Даже да е „биолог”, няма да има проблеми с възприемането на образността им. Във втори случай, даже читателят да е обитател на триизмерно пространство с подготвени възприятия***, то той пак няма да се зануждае от 4D очила, за да усети и разбере. И в двата случая, културната памет или поне „подготвените възприятия” се оказват решаващи. Кестените са си кестени, разбира се, току-що са „заредили” с тях „магазина” и си купил „цяла торба”! Отделната дума вътре в текста се държи като електрошоков уред – не за самозащита, а за освестване, така че от най-семплите словесни сплитове да те бие ток. Освестването може да връхлети с детски въпрос: кестените стават ли за война?То се поражда в напреженията между символно и предметно: "дойде призовка/ къде да се явиш при война" и "точно там/ играехме на войници". Ефектът на едновременно задействащите се конкретност и символика е безотказен. Отново. Кабу да Рока е краен запад, край на Европа и начало на голямата вода. Факт. Неоспорим... Географски. Впрочем и тука е станала съвсем явна онази тайничка иманентна непоносимост към рационалистичния катехизис на „вещното”, „реалното”, „обективното”, без която е изключена каквато и да било поезия. Без да са били плоско „съположени” или „съчленени”, става възможно да бъдат едновременно обзрени видимостите Арго и Титаник, фамозен литературен манифест от 2016 г. и огняроинтелигентска епопея – при това с изумителна лекота:     

 На Владимир Сабоурин

отново сме аргонавти
пътуваме към дъното на океана
малцината призвани
са в котелното
упорито хвърлят
въглища в пещта
водата ще нахлуе
последно при тях
когато дробовете
на останалите
ще са вече пълни

Освен че правят контекст, епиграфите и посвещенията (и въобще паратекстът в „Обратно броене”) окачат куките на обърнатите си въпроси: Остава ми сега един-единствен портокал – сърцето. /Аполинер/. Текстът, посветен на С. Чолева („отърване няма”) пресуква отново мотивите за „пътя”, понеже няма отърване от писането, а още в съседстващия текст сигнификациите отварят широка бленда към Далечния Изток:

накъде ме водиш път
накъде те водя

Далечният Изток е пренапоителен със севера си, с реминисценции „северни” в генеалогията си... В така засрещащите се различни „филми” или в светлината на време-подобните им отношения (ако нехайно си позволим да заемем терминологията на Минковски) знаците се разделят и се съединяват в непрекъснатост. Какво повече или по-малко от едно малко момиченце, което стъпваше по бордюра...накрая изгуби равновесие и падна (в „единия филм”), а вечерта тече новината, че Мая Плисецкая починала („в другия филм”)? Въпросите каква му е Мая Плисецкая на автора, каква му е Хекуба на Хамлет и „какво е за него...” , метаморфозират във все единият въпрос... Резонен въпрос. Тъй или инак, не можеш излъга майка си, че няма война, и – хем тимпани, хем идиофони на крайната истина! Доколкото по необходимост истината отново е станала „крайна”:

отвъд раната
има здрава кожа
готова да засвири
между обръчите 
на барабана

Като зачетен отзад-напред код и отпред-назад curriculum vitae, „Обратно броене” се затваря кръгово в някакъв хомеоморфен йормуганд на универсализиран български индивидуален опит, змията е захапала опашката си, но може да я отплесне всеки момент и отново да се превърне в крива, в хронология, отчуждаваща човешкото от себе си – речено съвсем просташки: може да се превърне в хаос. „Обратно броене” позволява да бъде четена и като общото „дъно” на една мислима като възможна тетралогия, съставена от четирите книги с поезия, жанрово последвали кратките прози в дебютната. Оформленията на хартиените тела (предостатъчно провокативни и те!) имат принос към общото внушение, че четирите книги на Владислав Христов съставляват тетралогия. Гротескното дежавю, познато от третата поетична книга „Германии” („човек трябва да умре/ това е стара немска поговорка...”) като да се е озримило върху корицата на четвъртата: чифт прокъсани ръкавици, с които е съвсем възможно да са били пренасяни мебели или даже да са се наливали основите. На свой ред лъжливо линейната композиция в „Обратно броене” припомня експериментите от „Фи”, произвеждайки странните си смислови и образни сечения, но и отново визуализира „енсо”, вкл. присещайки за змиевидния му инвариант, видим върху  корицата на едноименната първа книга от тетралогията. Пътят, огледалата, безкрайна верига/ от хора и огледала/ нито един камък/ наоколо... През 1827 Мьобиус разбрал, че едно четвърто измерение позволява триизмерната форма да се завърта върху огледалния си образ, пътеката става все по-тънка, освен това:
(...)
в стаите е светло
 и пълно с нарове
като родители
се сбръчкват
пред очите ни

Ослепителна светлина! Дразнещо ясно се вижда, че „наровете” могат да са витаминозни плодове, останали неизконсумирани поради погнусата, могат да бъдат и легла в лазарет – образът агонално хитрува, агонийно се гърчи и метаморфозира. И пр.забавни омонимии и омофонии... Това е голямото можене на поезията – да направи видими онези невидими, нетрайни, неочаквани духове, скрити в несъмнено предметното. Изчистена от всичко излишно, летлива, пределно пряма поезия...
Стоп кадър: поетът е хайджин. Това не би трябвало да се забравя. 
Междувременно обитаемият ‘мидгард’ се оказал все по-погълнат от себе си и все по-заплашен от...оня страшен-страшен-страшен дъжд и от голямата вода. Последващ въпрос на въпросите е: кога сърцето (пак тази забранена дума!) е „змия” и кога е „риба”: в отсъствието ти лежи змия/ виждам сърцето и през люспите/ как тупти заедно с моето/ как заедно с него/ спира.

Възлите? Семантичните мрежи? Да почетвъртим ли, че и те не са никак нови: голямата риба, главата на голямата риба, мълчащият бог, мълчащият субект, всеобщото мълчание всред всеобщия брум, великият потоп, голямата тишина, внезапният плясък на пъстървата? Стародавният ужас, че кръговратът на така чудесно възраждащата се природа възпроизвежда смърт отново и отново: единият чаршаф под бебето/ другият върху мъртвеца/ какво точно се случва/ между чаршафите... Може да се окаже, че езикът е мълчание, и че е роден от погнуса от говоренето, и че е говорене на своя език: 

мълчи ми се
казва Бог
мълчи ми се
повтарям след него
мълчи ми се
подема всяко същество
настъпва тишина
но ето:
плясък на пъстърва

Езикът и този път не е проигран – на поезията и на ум не й иде да се афишира декларативно през „политическото”. Поезията пази изконния си език, пази Словото.
---------------------------------------------------------------------------------------
*Безсмъртните, жреците и воините може да прощават, може и да не прощават глупави неологизми, но се случва съвсем да не може да ги избегнем. 
**Вярваме, че не се налага Безсмъртният автор да изпада под черта с обяснителна светулка.
***Въпрос на въпросите пак било: „кой, кога, къде и как” подготвя възприятията ни за поезия.