Романът “Адамова ябълка”

„Адамова ябълка”. Ласло Блашкович. Ерго, 2011

Сред ключовете за разчитане на композиционните решения в романа „Адамова ябълка” от Ласло Блашкович, е поставеният в самото му начало цитат на Т. С. Елиът “What the Thunder Said” – през мрежата и от явни, и от само загатнати литературни и митологически реминисценции, така изведеният епиграф пряко кореспондира с подзаглавието-въпрос във финалния фрагмент „Посмъртна маска”: „Сред блясъка на светкавицата идва сянката на гърма/ или/ Какво каза Фотографията?” ...
            В текста на сръбския писател рефренно преминават мотивите за „маската” и „снимките” (смъртта като комическа маска и снимките като ‘посмъртни маски’ на живите) – знаци на драматичната илюзия и двойствеността на живеенето.

Kнигата пита: „...коя е последната фотография, онази съвършена поза на смъртта?”... Изповедите на една овдовяла съпруга (побираща впрочем, като образ, символиките на латентни и многопосочни житейски ‘неслучености’) и на нейния наемател, писателя Л. от Нови Сад, са комбинирани в два темпорални пласта: времето около погребението на мъртвия Адам и дифузното време от спомени и „заснети” житейски истории. Едновременно с умирането на Адам, наблюдавано през разказа на обърканата вдовица, „Адамова ябълка” въвлича в сюжета и един препил съсед, а също и наводнение, предизвикано от повреденото тоалетно казанче...

            Жанровият микс от спомени и диалози, щрихиращи лични истории или даже ‘творчески портрети’ също иде сякаш елегантно да пародира разсейващите се наноси на „мемоарното” – по страниците на книгата изникват почти ‘апокрифните’ образи на небезизвестни писатели (нека имената им са изненада за читателя); на свой ред инициалът на наемателя Л. отваря пространство за догадки около автоироничните рефлексии, рефренно отвеждайки отново не по-далече от „празнотата” и „онзи миг, когато хората няма да има какво повече да си кажат един на друг”.

            Смъртта присъства още в първото изречение и все пак: книгата на Блашкович опитва да разкаже живота. Възползвайки се от метаезика на литературата (на моменти и посредством елементите на гротескова фарсовост), тук механизмът на наратива сякаш търси подходящата ‘резолюция’ за заснемане на разпадналата се връзка „съпрузи-родители-деца” и за взиране в темата „бащи и синове” – в една аморфност на заличени граници между минало и настояще.

            Отвеждането към познатото екзистенциалистко клише обаче, в „Адамова ябълка” се случва някак леко – с отпуснат ‘нерв’и ненатрапчиво поетично. „Да бъдеш поет в този смахнат свят (...) е точно толкова инфантилно, колкото да пожелаеш да станеш космонавт или индианец” – цитира своя баща синът в тази книга...

            Подозирам впрочем, че тя (книгата) ще допадне на разчелите повествователния модел през намигването спрямо всяка простодушна убеденост в „реалностите” на ‘нонфикшъна’, вкл. и през принципа на Аристотел да се използват реални образи в трагедията, указан и в този случай от сръбския писател като припознат ‘свой’ похват...