Как се „бродират” легенди

Златно везмо. Легенда за свети Герард. Ева Банки. Ерго, 2011

 

В анотациите към повечето от преводните си издания, книгата на Ева Банки е причислена към ‘криптоисториите’ в стила на Еко (не съвсем без основание), и все пак – тук е разгърната тема, нехарактерна за тези четива, при това – в доста необичайни за тях ракурси:  поставен е сюжет от унгарския 11 век, на „синура на световете” между езическо и християнско, между ‘свое’ и ‘чуждо’; героят в този сюжет – старецът с висок сан, през чийто поглед ни се предлага фино ‘бродиран’ исторически декор – е назоваван в текста с езическото си име Шебе, а не със свещеническото Анастасий.
            Очевидно е, че Ева Банки, която е прецизно запозната с тезите относно унгарското ранно средновековие, няма за цел да проследява ‘историческата истина’ на единадесети век, колкото и сюжетът, в случая, услужливо да предлага ‘аналитична легенда’ за раждането на една ‘легенда’ – тази за Свети Герард.

            Венецианската мисия на свещеника Анастасий (той трябва да узнае повече за ранната младост на епископ Герард и да се върне с политически задоволителното „житие”, което да послужи на процедурата по беатификацията), разбира се, отваря възможност да бъде извезан със завидна историографска ерудираност и „фонът” на средновековна Венеция. Обаче... истината за Герард се изплъзва в този венециански лабиринт от манастирски стени, явни и тайни кодекси на дипломацията, ‘козни’ и разминаващи се „свидетелствания” на свидетелите, стремящи се да ‘експроприират’ политическия потенциал на дивидентите от своята „истина”. Изманипулираните визии на материалния свят в хода на „узнаването” преминават през „симулациите” на възможни „светове” и съответстващи им „образи” на светеца, и не е изненадващо, че в края на краищата, изправен пред техния противоречив и разпадащ се ‘корпус’, разследващият Шебе/Анастасий се отказва практически от „диренето” и прави това, което се очаква от него: с рутинното вдъхновение на закоравял житиеписец интуитивно сглобява „легендата” – според каноните на жанра.

            Предлагайки на съвременника богата храна за размисъл по отношение на работата на паметта и проблемите на историографията, текстът се оказва роман не толкова за написването на ‘биографията на светеца’, колкото за дилемите, които възникват в процеса на търсене на "историческата достоверност" – в чувствителната му, деликатна и сложна атмосфера доминира една неразрешима несигурност, всред която нищо не е каквото изглежда. А при всичкото това, всякога готовият да се адаптира дипломат и политик Шебе, все пак мъчително дири истинност и болезнено осъзнава, че „историята” неизбежно ще се окаже продукт на собствения му избор и лични представи, затова най-вече отчаяно се стреми да отговори на въпросите по отношение на собствената си идентичност („Който не повярва на собствените си лъжи, хората го отлъчват, каза бавно Шебе, който не вярва на самия себе си, остава самичък на света, и да умре не може като останалите люде, почтените християни”(...) „Защото който си няма ни Едничко Име, хората го отбягват...”). Вътрешните монолози са съсредоточени върху преходността и генезиса на културите и езиците и взаимното им (не)разбиране, и –  както изглежда, Шебе е възможен „портрет” на интелектуалеца не само от ХІ век.
            Впрочем очарователният микс от архаика и алюзии за съвременност, от вяра и наивност в размишленията, преценяванията и тълкуванията на Шебе, както и патината на старинността в слога на „Златно везмо”, някак сякаш напомнят не толкова за 'криптоисториите' в стил Еко, колкото за авторовата ирония по отношение претенциите за ‘обективно историческо’ в „Йосиф и неговите братя’ – но иронията тук е не така пищно забавляваща се, белязана е с повече скепсис...