Още графичното разположение на поетичните текстове в „еЛипса” – ляво и
дясноцентрирани – чрез разстоянието
между двата „фокуса” на предположените им интенционални полета, озримява „елипсата”.
Избирам обаче да чета книгата на Антоний Петров като ‘опис’ на
видимостите, поели по следите на „липсата”... Напомняйки ни, не без горчивина,
че всяка „окръжност” предполага двата „фокуса” да се припокриват, „еЛипса” е структурно
преднамерено, но и спонтанно честно ‘неокръглена’ - идеща сякаш да напомни, че
в разтегнатостта на живеенето ‘по хоризонталата на профанното’, елиптичностите са все така безалтернативни, но и че липсата
(в постекзистенциалистки, постструктуралистичен и пр.‘пост смисли’) е все единосъщото усещане
за „липсите” от непостигането на смисъла. Иначе казано: самото озаглавяване е пореден
ясен (и ‘чисто формалистично’ – отново глумлив) сигнал, както за високите честоти
на концептуална контрапунктност, така и за подирената „огледалност” чрез
взаимната тематична и съдържателна огледаност на „левите” и „десните” текстове
едни в други. И в това също, авторът остава верен на концепта си... Проблематиката
на личностното културно самоидентифициране в „еЛипса” никак
не пести изкрещяното слово (с уговорката: да не е „шепот
между бедрата”), не пести и
прицелванията си в превръщането на културата в шествие от клишета.
Словото в книгата е със
стремителен, но и забележително овладян ритъм, то не чертае интелектуалстващи
„трасета” за интерпретация , а разчита на мигновеното тотално разбиране от
четящия с будна съвест (не и на реципиент със сетива, вече попритъпени от тяга
към хедонистични пози)... Текстовата тъкан преплита различни „езици” на
съвремието (вкл. специализирани), които динамизират още звученето на тези
стихове. Тук ‘хрониката’ на поетическото тече върху фона на литературно живеене, в което литературата е
трайно дискриминирана като
значеща същност за общностната културна самоидентификация – една хроника, търсеща синтез на дочутото от
разнолики гласове (вкл. в широкия спектър на
литераторстващата ни мрежа) между ниското и високото, между паметта за „писането на камък” и ‘хроникирането’ на ‘пишенето’ „на тоалетна хартия” (респектиращо отговорно хроникиране
междувпрочем)... Колажът от културни цитати и популярни клишета от естетическото битие на
‘хомо консумер’, донякъде препраща към неволни асоциации с вехтия ни
експресионизъм, обаче и тази тенденция е виртуозно овладяна и постига своите пробиви
(примерно, печално възпоменавайки даже разликите между хайкуто и sms-а)...
През
окулярите към битието на генерациите „между
бердяев и хиподил”,
между „себе” и „мъртвия колумб”, между
сентенцията, каламбура и
апокалиптичността в „родиНО” (пак контрапунктно -но!) е
безпощадно видяно „всичкото буквом/ цифром до нула/ незаченато
още”. Видяна е сводимостта му в етос до „толкова
ниско”... Обгледано, дочуто и обговорено, то несъмнено (и без
ирония) е драма,
но в поантите на текстовете, обичайно няма и помен от шупналите словесни
коктейли на патосната реторика. Понеже да бъдеш себе си, е въпрос все таки на
усилие, а не на безгрижие. И за една смърт/ е необходимо
едно раждане, а все тъй тревожно
виси питанката: „колко смърт/ е необходима/ за едно раждане”,
налагайки тягостни поствъпроси ‘към въпроса’: „проходима ли
е въобще смъртта”...
Постмодерното обзрение на
поетически традиции в „еЛипса” не е сводимо до „само абсурдното” или до „просто
циничното”, погледът
не само не пропуска абсурдното в циничното и циничното в абсурдното, но
и отказва да остане „дотам” и да ‘мирува’. Автоирониите в стиховете са често
провокирани от една осъзнатост, в същината си, съвсем не чужда на духовния
аристократизъм – от осъзнатостта, че всяко „лично”, „аз-ово” в хаотизираното ни
битие, е per se
провокирано от нестабилността на собствената ни положеност в него, поради което
и се оказва в нескончаемо съприкосновение с предизвестена податливост към
клишето, поначало прискръбна за будния ум. Човешкостта е в перманентна усъмненост
относно вероятностите за самопостигане на своята автентичност в свят, който е
отчайващо очеизбодно неавтентичен. В откровения поток между фикционализирано и
дефикционализирано, книгата обаче оставя усещане за „изплуване” от подвижните
пясъци на фикционалната несигурност. Между уж простодушно изречените „страхове от
високото” и профанираната възбуда от ‘красивото”, надничат иронии и към сочещия
собствен пръст – сочещ също на свой ред дръзко, към духовната ‘аерофобия’ на
съвременника. В тези текстове „пръстът” е обговорен честно до кръв, понякога и
като „среден пръст”
(както е в „Екстралингвистична семиотика”), тъкмо понеже на книгата никак не са чужди „игрите на
ума”: „в тоя ми паратекст/ бях съблякъл лексемите/
синтактичните и пунктуационните/ излишества/ изхвърлил вербалното/ надмогнал
речевото/ метатекстуалното/ вдигнал среден пръст като удивителен/ рецептирах
върху понятието/ литературност”.
Да посоча, накрая, и една
комай натраплива особеност на стиховете в „еЛипса”: че попаднали в
‘полезрението на интерпретацията’, те някак задължават да бъдат поне цитирани
‘в цялост’ – без който и да било стих от едно ‘цяло’ да се извежда от контекста.
В такъв смисъл, и тази книга настоява да бъде „четена” – отвъд немислимата
претенция да е веднъж завинаги „прочетена”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар