„Чрез нея ще се разпознаваме…“ – написа Валентин Дишев за „Драскотини върху зеницата“. Съгласих се.
Колко са книгите, станали факт на български език към днешна дата, които тъкмо така – непосредствено човечно – да са вписали болезненото в разбраното, да са го заслонили уталожено в самоочевиден ред, въвличайки с хипнотична непринуденост в изговореното си?
И макар тази книга със самото си звучене сякаш да „задължава“ четящия да опитва да заговори както проговаря тя самата: със смирение – не мога да не отбележа, че намирам за интонационно откритие поезията в нея: много лична, неподражаемо искрена, но и отказваща опосредяване, доверяваща се и доверчива до чистосърдечност, но някак съпротивляваща се на опити за категорийно поместване в днешния „хор“ на литературните езици. Книга с характер… Всред разбяганите проекции на „мълчаливците“ (впрочем перманентно премълчани и премълчавани в актуалната ни /не/поетична ситуация), този тих глас, стоящ встрани от възможни езикови експерименти с тишината, е ясно различим. Проговаря сякаш заради движението-проследяване на естествено кратки до непрекъснатост случвания, спонтанно скицирани в стихналост, чиито основания не се улавят лесно: „малко ме заболя/ не е нужно да има скалпел/или грубост/нито деформиране отвън// просто една нетактичност/ се загнезди/ и снесе яйцата си“. Всъщност, в докосването със свят, където често „интересното е, че някой плаче заради друг“, Георги Милев издебва от живота импулса за поетичните си сюжети. Докато си „признава“, примерно, защо обича кучето си (или просто докато се вглежда в отминаващото в диахрония на „преди“ и „сега“) проговарящият в текстовете задава също и неизбежната дистанция на себе си от себе си - при нея обаче не може да се присъства безстрастно в света, а се отсъства със страст. И макар гледането встрани и самият поглед "отстрани" да предполагат излаз отвъд своите си предели, увлечеността в това разстояние не се преживява като самоотчуждение – то, струва ми се, е път „на“ прошката и познанието: „не съм я забелязал:/гледам встрани толкова отдавна/ че е зарастнала“ („Драскотина върху зеницата“).
Смисълът не е мъдро застинало „изделие“ на ума, неговата явеност не е текстова „стратегия“, „вятърът е въздух, който се премества. Красивото е по подразбиране такова, а грозното неволно.“ … Може би ключът е в забележителната годност на тези текстове да побират живот дълго, отвъд вгледаността си в преходното (така щото „всичко е толкова изначално/ и крайно…“ ) или е в специфичното възприятие на съществуването като незавършеност , чиято печал е прощаваща и нестигаща до униние. Или е в опазената способност да се удивиш: „(...) Защо стана така, а не обратното на парадокса?/Пчели жилят по-приятно дори от ухапването на змия./ Един облак се скри в изпарението. Просяк бие благодетеля си. / Искам да те прегърна, но ме е страх, че ще те обидя./ Искам да те целуна по грипния вирус: моля те! (…)“…
Или просто равносметките на този глас пред самия себе си застигат смисъла през началата на съществуването („Всичко“). Така става възможно да се съзерцава отвесна каузалност , зряща за епифанията („Когато“) , да се постига утеха, неуловимо променяща характера на знаенето ни и утехата да не обижда болката „с обезболяващи мазила“… Със сигурност е поезия, която може да се обича като се чете кротко.
Колко са книгите, станали факт на български език към днешна дата, които тъкмо така – непосредствено човечно – да са вписали болезненото в разбраното, да са го заслонили уталожено в самоочевиден ред, въвличайки с хипнотична непринуденост в изговореното си?
И макар тази книга със самото си звучене сякаш да „задължава“ четящия да опитва да заговори както проговаря тя самата: със смирение – не мога да не отбележа, че намирам за интонационно откритие поезията в нея: много лична, неподражаемо искрена, но и отказваща опосредяване, доверяваща се и доверчива до чистосърдечност, но някак съпротивляваща се на опити за категорийно поместване в днешния „хор“ на литературните езици. Книга с характер… Всред разбяганите проекции на „мълчаливците“ (впрочем перманентно премълчани и премълчавани в актуалната ни /не/поетична ситуация), този тих глас, стоящ встрани от възможни езикови експерименти с тишината, е ясно различим. Проговаря сякаш заради движението-проследяване на естествено кратки до непрекъснатост случвания, спонтанно скицирани в стихналост, чиито основания не се улавят лесно: „малко ме заболя/ не е нужно да има скалпел/или грубост/нито деформиране отвън// просто една нетактичност/ се загнезди/ и снесе яйцата си“. Всъщност, в докосването със свят, където често „интересното е, че някой плаче заради друг“, Георги Милев издебва от живота импулса за поетичните си сюжети. Докато си „признава“, примерно, защо обича кучето си (или просто докато се вглежда в отминаващото в диахрония на „преди“ и „сега“) проговарящият в текстовете задава също и неизбежната дистанция на себе си от себе си - при нея обаче не може да се присъства безстрастно в света, а се отсъства със страст. И макар гледането встрани и самият поглед "отстрани" да предполагат излаз отвъд своите си предели, увлечеността в това разстояние не се преживява като самоотчуждение – то, струва ми се, е път „на“ прошката и познанието: „не съм я забелязал:/гледам встрани толкова отдавна/ че е зарастнала“ („Драскотина върху зеницата“).
Смисълът не е мъдро застинало „изделие“ на ума, неговата явеност не е текстова „стратегия“, „вятърът е въздух, който се премества. Красивото е по подразбиране такова, а грозното неволно.“ … Може би ключът е в забележителната годност на тези текстове да побират живот дълго, отвъд вгледаността си в преходното (така щото „всичко е толкова изначално/ и крайно…“ ) или е в специфичното възприятие на съществуването като незавършеност , чиято печал е прощаваща и нестигаща до униние. Или е в опазената способност да се удивиш: „(...) Защо стана така, а не обратното на парадокса?/Пчели жилят по-приятно дори от ухапването на змия./ Един облак се скри в изпарението. Просяк бие благодетеля си. / Искам да те прегърна, но ме е страх, че ще те обидя./ Искам да те целуна по грипния вирус: моля те! (…)“…
Или просто равносметките на този глас пред самия себе си застигат смисъла през началата на съществуването („Всичко“). Така става възможно да се съзерцава отвесна каузалност , зряща за епифанията („Когато“) , да се постига утеха, неуловимо променяща характера на знаенето ни и утехата да не обижда болката „с обезболяващи мазила“… Със сигурност е поезия, която може да се обича като се чете кротко.
Няма коментари:
Публикуване на коментар