Слабини. Васил Прасков. Пергамент, 2015

   

   „Слабини“, предполагам, може да бъде прочетена през концептуалните търсения на „Рамбо 13“… Може да се чете и по-общо, в доктриналния ред на „разломите“ – заради повдигнатата вежда пред парадоксалностите на екзистенцията, заради дискретното забавление с езика (така отдавна отказан да удържа проследима каузалност в коритото на синтаксиса си), обаче си избирам един по-различен окуляр към книгата на Васил Прасков.

   Текстът е болезнено искрен и несводим до хиперстезийни пози, светът в малките му словесни обеми екстремално отвежда към „слабината“ на битието „тук“, към уязвимите „места“ на човешкостта. По това напомня разказите в „arest.com“, така че пренебрегвам потенциала на заглавието да предразполага към „медицински“ ракурс на аpparatus urogenitalis и благодатните му културологични „надстройки“. Книгата е встрани от спекулации с наивния стремеж да се утешим в „тукашното“. Встрани е също и от евтина провокация спрямо някакъв хипотетично  задаван  откъм естаблишмънт-а “бон тон”.

   Доколкото интимността е тема, нейното живеене в троичната постройка („Мед“, „Слабини“ и „Празници“) е „триединна“ окончателност, безрезервно разтворена в „другия“. Така идентичността на аз-а хем се оцелостява, хем се изгубва в пулсации между зримо и незримо – а това надали е за да останем накрая вторачени със забавна безпомощност в собствената си „плътскост“. Еросът тук е някак по „езически“ скептичен спрямо трафаретния антагонизъм между „телесност“ и „духовност“ („помниш ли“, „обичам душата и тялото ти“). И въпреки че категоричността в случая не изхожда от стремеж сексуалното да се „дисциплинира“ или обезценява (а от тъкмо обратното), „разколът“ пак не е спестен на човешкото – същият този “ерос“ не го извежда до състояния кой знае колко по-различни от вопъла на апостол Павел: „...кой ще ме избави от тялото на тая смърт“ („гравитация“, „старообрядчество“, „лов“).

   Вътрешното движение най-често е от свръхсензитивна конкретност към „картина“ отвъд банално зримото: „стаята плува в слънце и думи/ в леките облаци на тялото ти/ аз съм всички мъртви“ („неделя“). Сякаш субектът на изказа възприема естеството на нещата като прекрасна отвъдност, впримчена в материализирала се нелепост, която бидейки до разтягане протегната „зад кенефите в небесните градини“ към своя soterious, все пак си е „тук“ – и тук тя е неспасяема. Иззад така озримен свят може да ни се привиди даже призмата на гностиците, или поне  светоусещане, което би могло да се определи като „дуалистично“ в канавата си – ако се налагаше да бъде определяно. Книгата, струва ми се, идея си няма да прави света умопостижим…

тези дни

често сънувам
бременната лекарка на затвора

чудя се дали
всичко е минало нормално
и е родила
антихриста

Личи непоносимост (поне за мен – самоочевидна) на всякакво тотализиране на „клиниката“ и нейните концепти… Текстът често разчита на „забранена“ лексика. Нямам предвид хъшлашки ухиления жаргон („кенефи“, „педерас“ – естествено, без „т“, „мангал“ и т.н.), а примерно – една подлежаща на виктимизиране (според някои новаторски поетични писания) дума, каквато е „сърце“. В различните си словоформи, „сърце“-то присъства в книгата 19 пъти. Хич не е малко за „забранена“ дума…   

   Представата за сетивност не се побира в клишето и екпресията е следствие от образа: „сърцето е сестра на съня/ животно опечено бавно/ сънят блести от тавата“. Концентрираната енергия на стиха  избива „от“ нагнетеното усещане за абсурдност и мигновено се прибира в луфта между хедонията и тъгата.

   Една своеобразна антропософия, в която рефлексията не подменя емоцията, не търси истината през „интелекта“, никак не табуизира човешката крайност или мотивите, свързани с „кончината“… И – такава антропософия проявява неумиращ инстинкт за красота доколкото – най-общо доловено: носи в себе си вярване в трансцендентното: 

когато си тук и те няма

разпъваш нежността ми като кожа
така очите ти остават в стаята
с всички други ангели

    Не ми изглежда странно, че тъкмо тази книга е в памет на чудесния писател Ваня Константинова…